Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Излязъл отново на главния път, завих наляво към хълма Боруа. Продължително бавно пълзене, докато излязох на върха при Баликилкеш. Тук отново напуснах главния път. Околовръстният вървеше по-близо до морето. Спрях камиона. Нямаше случай да мина оттук и да не спра. Пред мен се простираше най-красивият пейзаж на света. Не можеше да има по-красив от него. Целият пръстен на залива Слайго. С планинската стена на хоризонта, планините Окс, Нокнарей, Бен Булбен, Донегалските планини. Под мен Лонг рок се издигаше в морето. Отляво, на върха на хълма, се изправяше наблюдателницата. Издигната от камък. По времето на Наполеон. За да охранява брега и да предупреждава за нашествия.

Тази кула беше довела предците на баща ми в Тирера. От Карбъри, от другата страна на град Слайго. Били зидари. Дошли, за да работят. И останали. Работата още не била довършена, когато я изоставили. Дори от мястото, на което се намирах, можех да видя, че площадката на камъните достига само две трети от височината. Но през това време вятърът и дъждът не бяха съборили дори един камък. Добро строителство. Здраво. Макар да не е било необходимо. Флотата на Наполеон била разбита някъде в морето и това бил краят на заплахата. След което напуснали наблюдателните кули. Наредили на мъжете да се приберат. Но предците на баща ми не пожелали да се върнат у дома. Харесали мястото. Харесали хората. И останали. Поради това нямали собствена земя. Тогава и завинаги след това. Просто дошли отвън. Без положение в обществото. Но пък умеели да строят. И имали работа. Строяли къщи, стени, понякога църкви — те издигнали повечето църкви в Тирера. Не че от това забогатели. Никак даже. Не и от сделки с духовенството. Тези типове умеели да изцедят последното пени от хората, но смятате ли, че плащали на строителите. Дръжки. Прибирали парите. И оставяли строителите да гладуват. Така и станало. Гладували. Поколение след поколение. В сиромашия у дома. Или на работа. Такива били поповете дори в онези времена. Така че нищо не се е променило.

Мислите за духовенството ме раздразниха. Напомниха ми за екземпляра в каросерията. Мострата на Твореца. Скала. Скала. Сега я виждах пред себе си. Най-величествената скала в Тирера. Окрис Хед. Центърът на пейзажа. Този рай без сияние. Целите Дромард, Скрийн и Темпълбой, простиращи се в подножието на планините Окс. И в центъра, това парче суша, простиращо се величествено през залива, издигащо се до пълен отвес над водата. И в тази именно скала беше отпечатан Кор а дТон. Където започна мечтата. Само да можех да я открия.

Да имах с кого да поговоря. Който и да е. „Ако имаш нужда от съвет, само ми се обади“ беше ми казал Стивън онази събота вечер, когато ми беше оставил камиона. Поканата едва ли е включвала подобна ситуация. По-скоро не. Стивън беше отзивчив човек, широко скроен човек, но със сигурност би се объркал ако знаеше в какво положение се намирам сега. В каросерията карам проститутка и свещеник и търся скала, от която да се хвърля с камиона. След като ме беше уредил с добър бизнес, да продавам икони и статуи и броеници. Стивън, Стивън. Щях ли да бъда негово разочарование? Бях наследил от него повече от камиона, повече от бизнеса. Бях наследил цяла една традиция, начин на живот, възгледи за света и отвъд. Носех ли отговорност да продължа всичко това? Бях ли поел такава отговорност? Ако да, тогава го бях предал, бях го предал непростимо. Той ми беше дарил самочувствие и свобода. Но аз се бях оказал недостоен. Както обикновено.

Все пак не бях изоставил отговорностите си толкова непростимо, колкото Негово преподобие — своите. А Мишел, тя какво беше изоставила?

Въпреки всичко съзнавах, че никога не бях взимал решение да зарежа каквото и да е, да изоставя каквото и да е. Не, аз следвах светлината и с падането на мрака се бях озовал тук. Нещо такова.

Да, бях се озовал тук и нямаше място за никакви проклети угризения.

Сега целта беше да завърша пътуването възможно най-скоро. Във всякакъв смисъл. Окрис Хед. Сега изглеждаше като някакво лъскаво морско чудовище. Струваше си да стигна толкова далече ако успеех. Кор а дТон. Където започна всичко. Там и да завърши. Правилно. В дълбините. В недрата на дълбокото, където бяха уловили и баща ми. Като наказание за греха му. Непростимият грях. Наказанието на Твореца, ревнивият Бог. Заради това че не беше се обърнал към него. Отчаянието е изгубената увереност в Бог — повтаряха на глас своя катехизис учениците в класа на конфирмацията. Изоставена е всяка надежда за опрощение, казваше учителят, затова самоубийството е единственият грях, който никога не може да бъде опростен, единственият грях, който гарантира проклятие. И усещах погледите на другите ученици, насочени към мен.