Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Неизбежното се случи една събота вечер в края на октомври точно преди Вси Светни, когато Стивън докара камиона пред къщи и го паркира в двора. Излязох да го посрещна и той ми връчи тържествено ключовете.

„Твои са, синко. Желая ти всичко най-добро. Наличната стока е отзад, всичко е описано тук.“ Подаде ми лист с описание на стоката, направено с неговия четлив почерк, с цени на едро и общи сборове. Не ми вършеше работа, но все пак го взех. И почувствах в стомаха си съмнението, че ще успея да се оправя сам при положение, че дори не можех да прочета списъка. Но овладях мисълта си и се съсредоточих върху новите си отговорности. Каквото трябваше да се направи, щеше да бъде направено. Не можех да чета списъка със стоката, но можех да държа списък по свой начин — в главата си. А когато се налагаше да разбера стойността, имах калкулатора. Ето на какво ме научи Стивън — че за всичко има начин.

Майка ми и леля ми бяха в салона и чакаха да посрещнат Стивън. Имаше приготвен чайник и порцеланови чаши. За първи път почувствах, че присъствам в стаята по право, а не по милост.

„Благодарим ви за всичко, мистър Ханлън. Вие сте истински джентълмен.“ Майка ми подаде на Стивън чаша чай и постави пред него чиния с кифлички. „Какво ви дължим общо?“

Стивън сложи захар и мляко в чая си, сръбна и взе списъка, който държах в ръката си. Обърна на последната страница, където беше пресметната общата стойност на стоката, камиона и бизнеса. Майка ми я погледна и кимна, а после бръкна в чантата си за чековата книжка.

„Можете да прегледате стоката и да направите свое преброяване преди да уредите сметката с мен.“

„Разбира се, че не, мистър Ханлън. Имаме ви пълно доверие.“ Тя му подаде чека и прибра списъка в чантата си. Вероятно не искаше да узная колко й беше струвал бизнесът.

Стивън допи чая си на няколко бързи глътки. Очевидно не се чувстваше удобно в салони.

„Трябва да пийнете нещо и да отпразнувате с нас“

Беше ми забавно. Наистина е бил важен повод за майка ми, за да извади бутилката шери от заключения шкаф. Коледа през октомври. Тя избърса с ръка праха от гърлото на бутилката, извади тапата и отсипа премерено количество в малка стъклена чаша за Стивън. Останалите пихме лимонада. Поне се беше подготвила за празнуването и беше купила голяма бутилка. Да, шери за госта, лимонада за семейство Лофтъс. Кралски пир. Колкото до мен, и дума не можеше да става за алкохол. Докато навършех двайсет и една. Тостът по повод конфирмацията. А след това кой знае? Може би тост за пионерите. Пълно въздържание. Майка ми очакваше не по-малко. Личеше си. Но тя напълни чашата ми до ръба с лимонада и аз бях щастлив. Вдигнаха тост за мое здраве и за успеха на моята предстояща кариера.

И ето ме пак там, втренчен в океана. От брега на Дуналтън. Прекарах по-голямата част от живота си вторачен в нещо. Както дори сега съм вторачен в смъртта. Може би поради това идва така бавно. Спира се в погледа ми. Като тигър в циркова клетка.

Вълните страняха от мен. Отбягваха ме като девойки на танцова вечеринка. В каросерията се бяха умълчали. Мислех за Мишел. По дяволите, не бях преставал да мисля за нея. Дали се тревожеше? Дали плачеше? Какво приказваше на Негово преподобие със своя необичаен акцент? Какво й приказваше онзи лайнар? Едва ли я укоряваше заради греховните й дела, нали? Не че беше отвъд неговите възможности. Дали я успокояваше? При тази мисъл ме парна ревност. Рязко обърнах камиона.

Докато се изкачвах по Кийв роуд, Олтърнан беше от дясната ми страна. Опитвах се да се разсея като си припомнях всичко, което някога бях чувал за Кийв. Цветовете. От Гирляндената неделя до Успение Богородично. Хиляди хора. Има-няма. Стотици със сигурност. В чест на светеца. Празнуване. Пиене. Пеене. Молитви. Гуляи. Разкол и боеве. Енория срещу енория. Или град срещу град. Или род срещу род. Мъже с ясенови тояги. Бъхтещи се един друг. В чест на светеца. Жени, които идваха празни и се прибираха бременни. Чудеса. Силата на светеца. Въздействието на водата, извираща от камъка. Кийв. Изворът на светеца. И старият Франк Кивлехан, седнал в ъгъла на кухнята до огъня с нескончаемите си истории за едно време. А аз слушах внимателно. Чувах всяка дума. Попивах всяка дума. Макар от тона му да личеше, че не на мен разправя тези неща; просто използваше присъствието ми като извинение да побъбри. Аз бях просто едно слабоумно момче, което не разбираше какво казва той, което нямаше да запомни и дума, което не се интересуваше повече, отколкото хората от собствения му род, които предпочитаха да зяпат трепкащата телевизионна картина или да отидат на кръчма. Така че той говореше. А аз седях в стола срещу него, предоставяйки му извинение за тази приказливост.