Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Често се питах дали това е причината майка ми никога да не изрича името му. Защото е извършил самоубийство. Тя никога не позволяваше той да бъде обсъждан у дома. Според братовчедите ми нейното безразличие към него се беше появило дълго преди той да изчезне в морето. Студенината се беше възцарила между тях с края на сватбеното тържество. А към момента на моето раждане северният вятър вече неумолимо беше нахлул в живота им. И беше продължил да духа, след като него вече го нямаше. Чувствах го, например при всяко споменаване на роднините на баща ми чувствах презрението и ненавистта. Както знаете, тя не обичаше да чува, че се сближавам с тях, макар никога да не ми беше забранила това. Никога дори не беше ме обезкуражавала да го правя. Мисля, че от мен се срамуваше повече, дори отколкото от тях. Като малоумен никога нямаше да струвам пукната пара, така че нямаше грам значение с кого се сближавам или как прекарвам своето време. Беше ме оставила да раста като плевел. Но винаги усещах постоянното напрежение, постоянната тревога, че мога да я изложа още повече, отколкото вече я бях излагал. И така продължи до голямата промяна. До благословения миг на вдъхновението, когато тя поговори със Стивън Ханлън.

Да, аз се възхищавах от баща си. А безмълвието на майка ми, забраната да се говори за него, далеч не прогони призрака, а направи така, че той да остане едно чувствително присъствие в живота ни. Сякаш можеше да нахълта през вратата, да се завърне от дълбините, толкова силно беше това присъствие в къщата. Може би това плашеше майка ми. Кой може да знае? Кой може да знае? Тя със сигурност ми нямаше доверие и не съм убеден дали някога беше имала доверие на когото и да е.

На мен той ми харесваше. Харесваше ми онова, което пазех от него в своите откъслечни спомени. А от разните дребни историйки, които събирах от роднините му, го харесвах още повече. Нора, негова първа братовчедка и майка на приятеля ми Джими, беше израснала заедно с него и заедно бяха ходили на училище. Тя знаеше безброй дребни анекдоти. Като случая, когато беше събрал отбор по дърпане на въже за Деня на спорта в Иски. Силно надъхан, както винаги. Предизвиквайки другите енории. Залагали се гордост и слава. Тренирали всяка вечер в „Сийфийлд хотел.“ А предизвикателството довело отбори от други енории и многолюдна тълпа. Настъпила голяма суматоха. Той бил „котвата“ — последният в колоната. С въже, завързано около кръста му, той забивал пети в земята и крещял инструкции. „О-о-о, о-о-о,“ поддържал ритъма. „Дай,“ при което отхлабвали въжето, за да нарушат равновесието на противника. И отново „о-о-о, о-о-о.“ Дали победили? Ама как, разбира се. Нямало как да не победят, били толкова добри. Особено баща ми. Тя определено беше пристрастна. „Знаеш ли,“ каза, „от всички нас, които бяхме връстници, баща ти се отличаваше по особен начин, той беше нашата пътеводна светлина. Сякаш беше предопределен за велики дела, но великите дела не се случиха.“

Тук се намесваше Франк, съпругът й. Той също си го спомняше. Двамата с баща ми и още един техен другар, Пади, лежели в горичката, наричана Розан, на брега на реката. Криели се. Внимавали за пазача. Зарадвани, че пазачът не се мяркал наоколо, те се показали от лесковите храсти и пропълзели до брега. Целта им била дълбокия вир под една плоска скала. На другите места потокът над камъните и плитчините бил слаб. Баща ми носел платнена торба, преметната през рамото му. От нея извадил бутилка с негасена вар. Тримата внимателно проучили вира. Там сьомгата си почивала, преди да продължи нагоре по течението. Там се криела кафявата пъстърва, затлъстяла в благодатната река. Пади с неговият ястребов поглед открил мястото. „Ето там,“ посочил той. И баща ми запратил бутилката във водата. Тримата закрили лицата си от хвърчащите парчета стъкло. Бутилката негасена вар се взривила с приглушен гръм. Изчакали няколко секунди. И се спуснали като зайци. Нагазили в реката. Две едри сьомги се носели на повърхността на водата със сребърните си кореми нагоре. Уловили ги. Десетки кафяви пъстърви също плували на повърхността, носени от течението. Опитали се да уловят всичките. Не искали да оставят доказателствата да се въртят във водата до селото, където пазачът със сигурност щял да ги види. Прибрали ги в торбата. После се оттеглили в гората, за да потърсят скривалище, където да оставят плячката до спускането на нощта, когато щели да я приберат.

Да, никой не говореше за баща ми с лошо. Какво тогава се беше случило между него и майка ми? Той определено бил нещастен, според Нора. Пиел все повече и повече. Затворил се в себе си. Изгубил интерес към прежните си страсти. Може би прозрял бъдещето си и изгледите не му се понравили. Предпочел да си отиде такъв, какъвто бил. Да го запомнят такъв, какъвто бил. Може би.