Иэн Макьюэн - Черните кучета

Келнерът възпитано обърнал глава и плюл в основата на една липа.

— Проследиха линията, настаниха се тук, в хотела, и разпитаха всички от селото един по един. С гордост мога да кажа, че не откриха нищо, абсолютно нищо, и си заминаха. Но това беше краят на Антоанет и оттогава нататък Сен Морис се намираше под наблюдение. Изведнъж стана известно, че ние контролираме пътя на север през пролома. Вече бяхме разкрити. Те минаваха оттук денонощно. Осигуриха си информатори. Линията не действаше и беше трудно да започнем отново. Партизаните от Севените пратиха при нас свой човек и се стигна до сериозен спор. Вярно, че бяхме изолирани, но и лесно можехме да бъдем наблюдавани, а на партизаните това не им беше ясно. Зад нас е платото, няма къде да се скрие човек. А пред нас е проломът, към който се слиза само по няколко пътя… Накрая все пак започнахме отново и почти веднага арестуваха доктор Бубал. Отведоха го чак в Лион. Измъчвали го, но според нас беше умрял, преди да проговори. В деня, когато го арестуваха, дойде Гестапо. Водеха със себе си кучета — огромни и грозни зверове, които използвали в планините, за да търсят партизанските убежища. Така поне се говореше, но аз никога не повярвах, че това са полицейски кучета. Бяха кучета пазачи, не копои. Гестапо реквизираха една къща в центъра на селото и останаха там три дни. Не беше ясно какво искат. Заминаха си, а след десет дни отново бяха тук. После — след две седмици. Обикаляха района и никога не знаехме кога или къде ще се появят следващия път. Ходеха напред-назад с тези кучета, тикаха си носа навсякъде. Идеята беше да всяват страх, и успяваха. Всички се страхуваха от кучетата и гледачите им. Вече трудно се придвижвахме нощем с тези кучета, които патрулираха из селото. А и информаторите на Milice бяха непоклатимо на местата си.

Кметът изпразнил чашата си с вино на две големи глътки и отново я напълнил.

— Тогава открихме истинската цел на тези кучета, или поне на едното от тях.

— Ектор! — предупредила го мадам Ориак. — Остави това.

— Първо — започнал кметът — ще трябва да ви кажа нещо за Даниел Бертран…

— Ектор — повторила мадам Ориак, — младата дама не желае да чуе тази история.

Каквато и власт обаче да имала мадам над кмета, била я загубила в битката с пиенето.

— Не е възможно да се твърди — заявил той, — че някога тук са харесвали мадам Бертран.

— Благодарение на теб и на приятелите ти — казала тихо мадам Ориак.

— Тя се появи след началото на войната и влезе във владение на малкото място в края на селото. Беше го наследила от леля си. Каза, че съпругът й е бил убит край Лил през четирийсета година, което може и да беше, а може и да не беше вярно.

Мадам Ориак поклатила глава. Седяла, облегнала гръб на стола, скръстила ръце.

— Имахме подозрения. Може би грешахме…

Кметът казал последното заради мадам Ориак, но тя не го поглеждала. Неодобрението й било приело формата на яростно мълчание.

— Е, така е по време на война — продължил той и размахал едната си ръка, за да стане ясно, че това щяла да е реплика на мадам Ориак, стига тя да проговорела. — Непознат човек, дошъл да живее сред нас, жена, за която никой не знаеше откъде са парите й, а и никой не си спомняше старата госпожа Бертран някога да е споменавала за племенница, пък и тя се държеше толкова настрани, по цял ден си седеше в кухнята с купчина книги. Естествено, че имахме подозрения. Не ни се нравеше, и точка. Казвам всичко това, защото искам да разберете, мадам — с това той се обърнал към Джун, — че независимо от думите ми дотук, аз бях ужасен от събитията през април четирийсет и четвърта година. Можеше само много да се съжалява…

— Да се съжалява! — изсумтяла мадам Ориак.

В този момент се появила Моник с голяма керамична съдина — casserole. В продължение на четвърт час вниманието основателно се насочило към яденето и всички присъстващи изразили възхищението си, а доволната мадам Ориак в отговор разказала как се е сдобила с най-съществената съставка — консервираното гъше месо.

Когато приключили с яденето, кметът продължил:

— Бяхме трима или четирима и седяхме на същата тази маса една вечер след работа, когато видяхме, че мадам Бертран тича по пътя към нас. Изглеждаше зле. Дрехите й бяха разкъсани, от носа й течеше кръв, над едната вежда имаше рана. Викаше — не, ломотеше несвързано и изтича тук, по същите тези стъпала, да потърси вътре мадам…

Мадам Ориак побързала да каже:

— Била изнасилена от Гестапо. Прощавайте, мадам! — сложила тя ръка на рамото на Джун.