Иэн Макьюэн - Черните кучета

Все още с камъка в лявата си ръка, тя пъхнала дясната в раницата. Измъкнала оттам останалия saucisson , който яли предния ден, и го хвърлила на земята. По-дребното куче стигнало първо до него, но веднага отстъпило мястото на другаря си. Наденицата и пергаментовата хартия изчезнали за по-малко от трийсет секунди. Кучето се обърнало към Джун с потекли лиги. Между два от зъбите му имало заклещено триъгълно късче хартия. Кучката душела земята, където била паднала наденицата. Джун отново си пъхнала ръката в раницата. Напипала нещо твърдо между купчините сгънати дрехи. Измъкнала сгъваем нож с бакелитова дръжка. По-едрото куче бързо се приближило с още две крачки. Намирало се на десет стъпки от нея. Джун прехвърлила камъка в лявата си ръка, захапала бакелита и отворила ножа. Не можела обаче с една ръка да държи и него, и камъка. Трябвало да направи избор. Ножът с триинчовото острие бил последното, с което разполагала. Можела да го използва само когато кучетата се нахвърлят върху й. Затова го закрепила върху раницата с дръжката към нея. Отново взела камъка в дясната си ръка и притиснала гръб към дървото. Ужасеното стискане било затоплило камъка. Дръпнала назад ръката си. Сега, когато се канела да нападне, левият й крак започнал да трепери още повече.

Камъкът силно се ударил в земята и обсипал с по-дребни камъчета пътеката. Джун не уцелила по-голямото куче с близо фут. Кучето се сепнало, когато камъчетата стигнали до муцуната му, но не отстъпило и навело нос към мястото на удара все още с надеждата да получи храна. Когато отново я погледнало, извило глава на една страна, озъбило се и изръмжало — гаден хъхрещ звук. Станало така, както Джун се опасявала — била вдигнала летвата. Държала в ръка нов камък. Кучката прилепила уши към тялото си и се плъзнала напред. Джун метнала камъка, без да се цели и без надежда. Камъкът се изплъзнал от ръката й прекалено рано. Паднал без сила от едната й страна, а ръката й, неуравновесена от тежестта му, се размахала във въздуха.

Голямото куче се свило, готово за скок, в очакване на миг, в който тя ще отклони вниманието си. Мускулите на хълбоците му потръпвали. Един от задните крака търсел по-добра опора. Джун разполагала само със секунди и ръката й стиснала третия камък. Камъкът минал над гърба на кучето и се ударил в пътеката. Звукът накарал кучето да се извърне наполовина и в този миг, в тази допълнителна секунда, Джун настъпила. Нямала какво да губи. В почти помрачено съзнание предприела атака. Била преминала от страх към настървение, защото нейното щастие, мечтите й от последните няколко месеца, а сега и откровението с необикновената светлина щели да бъдат унищожени от две бездомни кучета. Хванала ножа с дясната си ръка, вдигнала раницата като щит и се хвърлила към кучетата, като крещяла ужасяващото „А-а-а-а-а-а-а!“.

Кучката се дръпнала назад. Но голямото куче се спуснало към Джун. Скочило отгоре й. Джун се навела напред, за да посрещне сблъсъка, а звярът захапал раницата. Бил изправен на задни крака и Джун му се противопоставяла с една ръка. Краката й се огъвали под тежестта му. Муцуната му се озовала на няколко инча над нея. Тя замахнала с ножа отдолу нагоре, три бързи мушвания в корема и отстрани. Изумила се колко лесно влиза в тялото острието. Чудесен малък нож. При първия удар жълто-червените очи на кучето се разширили. При втория и третия удар, преди да пусне раницата, то взело да квичи пронизително и жалостиво, като че било пале. Окуражена от този звук и като надала отново онзи вик, Джун се хвърлила върху му за четвърти път. Но кучето било отдръпнало тежкото си тяло и не могла да го улучи. Замахването нарушило равновесието й. Залитнала напред и паднала ничком на пътеката.

Била изпуснала ножа от ръката си. Вратът й оставал незащитен. Вдигнала рамене бавно, треперейки, свила крака и покрила лицето си с ръце. Може да идва вече! — това била единствената й мисъл. Може да идва!

Но кучето не дошло. Когато се осмелила да вдигне глава, видяла, че зверовете са на стотина ярда от нея и тичешком се връщат там, откъдето били дошли. После изчезнали зад завоя.

Бърнард я настигнал четвърт час по-късно; седяла на пътеката. Когато й помогнал да се изправи на крака, тя му казала накратко, че две кучета са я изплашили и иска да се връщат обратно. Той не видял окървавения нож, а Джун забравила да го прибере. Бърнард понечил да изтъкне колко глупаво ще бъде да се лишат от красивата гледка при спускането до Навасел и че той може да се справи с кучетата. Но Джун вече се отдалечавала. Макар да не била човек, който да налага подобни внезапни решения. Когато той вдигнал раницата й, забелязал в зеблото извита дъга от дупки и ивица пяна, но не обърнал внимание, защото бързал да настигне Джун. Когато се озовал до нея, тя само поклатила глава. Нямало какво повече да каже.