Иэн Макьюэн - Черните кучета

Пренебрегнала страха си и започнала да говори с въодушевление. Макар да знаела от картата, че мястото за пресичане на реката при Навасел е мили нагоре по течението, а спускането ще отнеме два или три часа. Смятали да излязат от пролома, като поемат по по-краткия и по-стръмен път в горещината по пладне. Целия следобед щели да прекосяват Кос дьо Бланда — обляното от горещината плато, което виждала отсреща. Нуждаела се от всички свои сили и ги призовавала посредством говоренето. Чула се, че благосклонно сравнява Горж дьо Вис с Голф дьо Вердон в Прованс. Говорела и ставала двойно по-весела, въпреки че мразела всеки пролом, всяка клисура и падина на света и искала да си иде у дома.

След което започнал да говори Бърнард — докато си вземали раниците и се канели отново да потеглят. Голямото му добродушно лице с набола брада и щръкнали уши било изгоряло. Заради изсушената кожа изглеждал като покрит с прах. Нима можела да го изостави? Той разказвал за някаква клисура в Крит. Бил чул, че е страхотно място за туризъм през пролетта сред дивите цветя. Можели да опитат да идат там догодина. Джун вървяла на няколко крачки пред него и енергично кимала.

Смятала, че просто е изпаднала в моментно настроение, че й е трудно да тръгне, но че ритъмът на ходенето ще я успокои. До вечерта в хотела на Льо Ваган безпокойството й щяло да придобие комично малки размери, а с чаша вино в ръка щяло да изглежда само елемент от разнообразието на деня. Пътеката лениво се виела на зигзаг по широка издатина, която плавно се спускала надолу. По тази повърхност се вървяло лесно. Джун наперено нахлупила под ъгъл широкополата си шапка, за да се пази от слънцето, размахала ръце и хукнала по наклона. Чула, че Бърнард вика подире й, но решила да не му обръща внимание. Може дори да си е мислела, че като избърза напред, по някакъв начин ще го разколебае и той ще бъде този, който ще предложи да се върнат.

Взела един остър завой на пътеката и видяла на стотина ярда пред себе си край следващия завой да стоят две магарета. Там пътеката се разширявала, отстрани имало чимширени храсти, които изглеждали като специално засадени, на толкова равни разстояния били. Мярнало й се нещо интересно по-надолу и тя се навела над края на пътеката, за да го разгледа. Представлявало стар напоителен канал, направен от камък и вграден в едната страна на пролома. Виждала се пътеката край него. След половин час щели да си наплискат лицата и да разхладят ръцете си. Като се отдръпнала от ръба, отново погледнала напред и установила, че магаретата са кучета — черни кучета с неестествени размери.

Не спряла веднага. Студенината, разпростряла се от стомаха надолу и слязла по краката й, предизвикала вцепенение, замразило евентуалната й реакция. Джун неуверено забавила ход и направила пет-шест крачки, преди да замре неподвижна и объркана насред пътеката. Те още не я били забелязали. Джун разбирала малко от кучета и не се бояла особено от тях. Дори агресивните животни по отдалечените стопанства на платото не я тревожели кой знае колко. Обаче тварите, препречили пътеката на седемдесет ярда от нея, били кучета само по силует. По размери напомняли на митични зверове. Внезапната им, противоестествена поява навявала мисли за пантомима, за алегория, която само тя можела да разгадае. В съзнанието й изникнала смущаващата представа за нещо средновековно, за жива картина, както многозначителна, така и ужасяваща. От разстояние изглеждало, че са животни, които кротко пасат. Но определено излъчвали дълбок смисъл. От страх Джун се почувствала изнемощяла; призляло й. Чакала да чуе звука от стъпките на Бърнард. Не било възможно да е толкова далече пред него.

В тези области, където селскостопанските животни са дребни и издръжливи, няма нужда от кучета с размери на магарета. Въпросните твари — вероятно исполински мастифи — душели тревисто място досами пътеката. Нямали каишки на врата, нямали си собственик. Движели се бавно. Изглеждало, сякаш действат заедно в името на обща цел. Черният им цвят — фактът, че и двете се оказали черни, че били двойка и нямали господар — я навел на мисълта за привидения. Джун обаче не вярвала в такива неща. В момента тази идея й се видяла привлекателна, защото тварите й се сторили познати. Били емблемата на изпитвания от нея страх, олицетворение на безименното, безразсъдно и скрито безпокойство, което я мъчело от сутринта. Не вярвала в призраци. Но вярвала в лудостта. Онова, което я плашело повече, отколкото присъствието на кучетата, било тяхното отсъствие, възможността изобщо да не съществуват. По-дребното от двете кучета вдигнало глава и я видяло.