Иэн Макьюэн - Черните кучета

Светотатствената неувереност на Джун само временно отстъпила, когато вечерта двамата бавно тръгнали за близкото село Сен Морис, за да приключат, или да разширят своята дискусия за бъдещето, като се любят — може би на самата пътека, където земята била най-мека. Но на следващия ден, а и на по-следващия, както и на всички последвали дни кракът им повече не стъпил в метафоричния пейзаж на тяхното бъдеще. Заминали си на другия ден. Изобщо не се спуснали по Горж дьо Вис, не тръгнали по загадъчния, издигнат нависоко канал, който изчезва в скалата, не прекосили реката по средновековния мост, нито се изкатерили, за да минат през Кос дьо Бланда и да обикалят праисторическите побити камъни, мегалитните гробове и долмените, пръснати из пустошта; изобщо не предприели дългото изкачване през Севените до Флорак. На другия ден започнали своите индивидуални пътешествия.

На сутринта двамата напуснали Отел дьо Тийол и Сен Морис. Докато прекосявали красивото просторно пасище и обраслата с прещип местност, разделяща селото от края на пролома, двамата отново потънали в мълчание. Било едва девет, но вече ставало прекалено горещо. Четвърт час се лутали, изгубили пътеката и се наложило да минат напряко през една ливада. Оглушителното жужене на цикади, уханието на тревите, по които стъпвали, кръвожадното слънце в своето небе с невинно син цвят — всичко, което изглеждало на Джун толкова екзотично и южно предния ден, днес я тревожело. Безпокояла се, че се отдалечават още повече от багажа си в Лодев. На рязката утринна светлина усещала тежестта на сухия хоризонт, безводните планини пред тях и милите, които трябвало да извървят този ден, за да стигнат до град Льо Виган. Дните, през които щели да вървят, й се стрували безсмислено отклонение от обзелата я несигурност.

Движела се на трийсетина стъпки зад Бърнард, в чиято тромава походка имало толкова увереност, колкото и в изказваните от него мнения. Джун намерила убежище в престъпните си буржоазни мисли — за къщата, която щели да купят в Англия, с чистите, изтъркани дъски на кухненската маса, простите порцеланови чаши и чинии в синьо и бяло, дадени й от нейната майка; за бебето. Пред тях се виждала ужасната отвесна скала в северния край на пролома. Теренът вече леко се накланял, растителността се променяла. Вместо безгрижна радост, Джун изпитала безпричинен страх, твърде неопределим, за да се оплаква от него на глас. Било агорафобия, опосредствана може би от мъничкото нещо, което растяло в нея, от бързото делене, подготвящо съществуването на Джени.

Не можело и въпрос да става да се върнат заради някакво леко, неясно безпокойство. Предишния ден постигнали съгласие, че тук най-после месеците, прекарани в чужбина, се били осмислили. Защо тогава, след като оставили зад себе си времето в пакетажната барака на Червения кръст и ги очаквала английската зима, Джун не се радвала на огряната от слънцето свобода, какво й имало?

Там, където пътеката рязко тръгвала нагоре, двамата спрели, за да се полюбуват на гледката. Отсреща, оттатък дългото половин миля ярко празно пространство се виждала отвесната стена на почерняла скала, спускаща се триста фута надолу. На места жилави закърнели дъбове си били намерили опора и малко почва в процепите и по издатините. Тази луда енергия, с която животът се вкопчвал и в най-дивите места, действала на Джун уморително. Усетила, че силно й се повдига. На хиляда фута по-долу реката се губела сред дърветата. Пустият въздух, пропит от светлината на слънцето, сякаш съдържал в себе си тъмнина, разположена непосредствено отвъд обсега на зрението.

Джун стояла на пътеката и двамата тихо си разменяли одобрителни възгласи. Пръстта наоколо била отъпкана от други туристи, спрели да направят същото. От благоговение. Истинската реакция обаче бил страхът. Джун донякъде си спомняла разказите на пътешественици от осемнайсети век за Езерната област в швейцарските Алпи. Планинските върхове плашели, отвесните проломи ужасявали, дивата природа представлявала хаос, порицание заради грехопадението, напомняне за вечния страх.

Опряла леко ръка на рамото на Бърнард, оставила раницата на земята между краката си, Джун говорела, за да убеди себе си, и слушала, за да бъде убедена, че онова, което лежи пред тях, е въодушевяващо и по някакъв начин тъкмо защото е нещо естествено, представлява олицетворение и отражение на тяхната човешка доброта. Но, разбира се, дори само заради безводието си това място им било враг. Всичко, което растяло там, било жилаво, закърняло, бодливо, враждебно, съпротивлявало се на докосването им, пазело течностите в себе си, защитавайки горчивата кауза на оцеляването. Джун свалила ръката си от рамото на Бърнард и посегнала към бутилката с вода. Не можела да изкаже страха си, защото той изглеждал толкова несъстоятелен. Изпитвала силен дискомфорт, но всяко определение, което давала на състоянието си, я карало още повече да се възхищава от гледката и да продължава пътя си на бъдеща млада майка, влюбена в съпруга си, състрадателно рационална социалистка и оптимистка, неподвластна на суеверия, тръгнала на поход в страната, по която е специалист, като отплата за дългите военни години и скучните седмици в Италия, възползваща се от последните дни на безгрижна почивка преди Англия, отговорностите и зимата.