Иэн Макьюэн - Черните кучета

Обърнах още една чаша вино. Семейството заема неприкосновено, лично пространство. Зад стени — както видими, така и умозрителни — то създава собствени правила за своите членове. Момичето се приближи и разчисти масата ми. После отново дойде, за да вземе салатиерата на семейството и да остави чисти чинии. Мисля, че разбирам какво стана тогава с момчето. Когато масата беше подготвена за следващото ядене и сервираха задушения заек, то започна да плаче — фактът, че келнерката бе дошла и си беше отишла, се явяваше потвърждение, че след като са го унизили, животът ще продължи както обикновено. Чувството му за изолация беше пълно и то не можеше да сдържи изпитвания ужас.

Най-напред бе разтърсено от опита да направи именно това, а после изплака — неприятен остър звук, който се засили (въпреки че майка му отново вдигна пръст), а после се разля в ридание и премина в хълцане при отчаяния му опит да си поеме дъх. Бащата остави новата цигара, която се канеше да запали. Изчака миг, да види какво ще последва глътката въздух, и когато плачът се извиси, ръката на мъжа описа широка дъга през масата и опакото й се стовари върху лицето на момчето.

Не беше възможно. Помислих си, че ми се привижда — един як мъж не може да удря дете по такъв начин, с неудържимата сила на омразата, изпитвана от възрастния. Главата на детето се отметна назад, ударът го отнесе, заедно със стола, на който седеше, почти до моята маса. Облегалката се удари в пода и това попречи на главата му да пострада. Келнерката тичаше към нас и едновременно с това викаше мадам Ориак. Не бях решил да се изправям, но се оказах на крака. За миг срещнах погледа на жената от Париж. Тя не помръдваше. После мрачно кимна. Младата келнерка беше прегърнала детето, седеше на пода и на пресекулки — мелодично, като глас на флейта — изразяваше своята загриженост; спомням си, че като стигнах до масата на бащата, си помислих, че това е прекрасен звук.

Съпругата му бе станала от мястото си и превзето казваше на момичето:

— Вие не разбирате, мадмоазел. Заради вас ще стане още по-лошо. Той ще започне да пищи, макар да знае какво го очаква. Винаги постига своето.

Мадам Ориак не се виждаше. И отново не бях взел решение, не бях преценил в какво се забърквам. Мъжът беше запалил цигарата си. Изпитах известно облекчение, че ръцете му треперят. Той не ме погледна. Заговорих му с ясен, разтреперан глас, сравнително правилно, но фактически без да употребявам идиоми. Не владеех езика до съвършенство като Джени. Говоренето на френски извисяваше както чувствата, така и думите ми до някаква театрална, неловка тържественост и както стоях там, за кратко време имах усещането, че съм от онези неизвестни френски граждани, изникнали от нищото в преломен момент от историята на своя народ, за да импровизират думите, които тази история ще запише върху камък. Дали пък това не беше Клетвата в залата за игри с топка [10] В началото на Френската революция, през юни 1789 г., депутатите от третото съсловие се събират в залата за игри с топка на Генералните щати и дават клетва да не се разпускат, докато не изработят конституция. — Б. пр. ? Дали не бях Камий Демулен в кафе „Фоа“ [11] През юли 1789 г. Камий Демулен (1760–1794), една от големите фигури на Френската революция, скача на една маса в кафе „Фоа“ и със сабя в едната ръка и пистолет в другата призовава парижани на въоръжена борба. — Б. пр. ?

Всъщност всичко, което казах, беше буквално: „Мосьо, отвратително е да се удря дете по този начин. Вие сте животно; животно сте, мосьо. Ако не ви е страх да се биете с човек с вашия ръст, с радост ще си разбия мутрата“.

Нелепата грешка на езика накара мъжа да се отпусне. Той ми се усмихна и бутна стола си, за да го отдалечи от масата. Виждаше среден на ръст бледен англичанин, който още държеше салфетката си в ръка. От какво можеше да се плаши един мъж с татуирани жезли на всеки от издутите си бицепси?

— Ta gueule [12] Твоята мутра? (От фр.) — Б. р. ? Ще бъда щастлив да ти помогна да я разбиеш!

И той посочи с глава към вратата.

Последвах го покрай празните маси. Направо не ми се вярваше. Отивахме навън. Някаква безразсъдна възбуда направи крачките ми по-леки и аз сякаш се реех над пода на ресторанта. Когато излизахме, мъжът, когото бях предизвикал, остави летящата врата да ме блъсне. Поведе ме оттатък безлюдния път към бензиновата колонка, която се виждаше под една улична лампа. Обърна се, за да ме погледне и да приключи с въпроса, но аз вече бях взел решение и още докато вдигаше ръце, моят юмрук летеше към лицето му, следван от цялата тежест на тялото ми. Ударих го енергично право в носа, с такава сила, че когато чух да изхрущява костта, усетих как изпука и едно от кокалчетата ми. Последва изпълнен с доволство миг, в който той очевидно беше зашеметен, но не падна. Ръцете му се отпуснаха край тялото, а той стоеше и ме гледаше, докато го удрях с лявата ръка — един, два, три пъти: лице, шия, корем, — докато не падна. Понечих да го ритна и мисля, че можех да го ритам и да го тъпча до смърт, ако не бях чул глас, а когато се обърнах, видях тънка фигура на осветения праг оттатък пътя. Гласът беше спокоен. Monsieur, je vous prie. Ça suffit [13] Господине, моля ви. Стига. (От фр.) — Б. пр. .