Иэн Макьюэн - Черните кучета

Бяха трима: съпруг, съпруга и седем-осемгодишно момченце; пристигнаха, обгърнати от собственото си мълчание; несъмнено излъчващи семейна напрегнатост, те се придвижиха през още по-дълбоката тишина на трапезарията, за да се настанят през една маса от мен. Когато сядаха, столовете им шумно изскърцаха. Мъжът — петелът в своя малък курник — облегна татуираните си ръце на масата и се огледа. Най-напред се взря в дамата от Париж, която не вдигна — или не пожела да вдигне — поглед от менюто, а после очите му срещнаха моите очи. Кимнах, но не бях удостоен с внимание. Той просто отчете присъствието ми, а подир това промърмори нещо на жена си, която извади от чантата си „Голоаз“ и запалка. Докато родителите палеха цигари, аз погледнах момчето, което седеше само от другата страна на масата. Имах чувството, че преди няколко минути пред трапезарията е имало сцена, лошо поведение на детето, заради което са му се скарали. То седеше, без да помръдва; може би се мусеше; лявата му ръка бе отпусната до тялото, а дясната си играеше с приборите.

Мадам Ориак пристигна с хляб, вода и охладена бутилка червено вино, което почти не се пиеше. Щом си тръгна, момчето още повече се отпусна на стола, опря лакът на масата и облегна глава на ръката си. Майката тутакси замахна и силно перна детето по рамото, за да се изправи. Бащата, присвил очи заради дима, сякаш не забеляза. Всички мълчаха. Жената от Париж, която седеше оттатък семейството, решително се бе втренчила в един от празните ъгли на стаята. Момчето се свлече по облегалката, впери очи в скута си и взе да си разтрива ръката. Майка му с изящество изтръска цигарата си в пепелника. Не можеше да се каже, че прилича на побойница. Беше пухкава и розова, с приятно кръгло лице, на бузите с червени като на кукла петна, но тъкмо разликата между държането й и образа й на майка беше зловеща. Почувствах се потиснат от присъствието на това семейство и жалкото му поведение, за което не можех да направя нищо. Ако имаше къде другаде да се нахраня в селото, щях да отида там.

Свърших моя lapin du chef [8] Заек на главния готвач (от фр.). — Б. р. , а семейството още беше на салатата. Няколко минути се чуваше само потракването на приборите по чиниите. Не ми беше възможно да чета, затова тихо ги наблюдавах над книгата. Бащата чупеше залъци хляб в чинията си, за да отопи остатъците от винегрета. Навеждаше глава, за да поеме всяка хапка, сякаш не го хранеше неговата ръка. Момчето свърши, побутна чинията си на една страна и обърса уста с опакото на ръката си. Приличаше на жест, дължащ се на разсеяност, защото то се хранеше внимателно и доколкото виждах, устата му не беше омазана с ядене. Но аз бях външен човек, а това може би бе жест на предизвикателство, продължение на отколешен конфликт. Бащата мигновено изтърси някаква фраза, включваща думата serviette [9] Салфетка (от фр.). — Б. р. . Майката спря да се храни и ги наблюдаваше, без да отмества поглед. Момчето взе кърпата от скута си и внимателно я притисна не към устата си, а към едната, а после и към другата буза. За едно толкова малко дете това със сигурност беше безхитростен опит да постъпи правилно. Баща му обаче не мислеше така. Наведе се през празната салатиера и силно блъсна детето под ключицата. Ударът свали момчето от стола на земята. Майка му се надигна и улови ръката му. Искаше да се намеси, преди то да се разреве, и така да запази приличие в ресторанта. Детето едва ли си даваше сметка къде е, докато тя не изсъска: Tais-toi! Млък! Tais-toi! Без да става от мястото си, майката успя да издърпа момчето обратно на стола, който мъжът й сръчно бе изправил с крак. Двойката определено действаше в съзвучие. Изглежда, смятаха, че щом продължават да си седят, значи съумяват да избегнат неприятната сцена. Момчето не мърдаше от мястото си и хленчеше. Майка му предупредително вдигна пред него неподвижния си показалец и го държа така, докато то не млъкна напълно. Свали ръката си, все още без да откъсва очи от него.

Собствената ми ръка се разтрепери, докато си сипвах от рядкото кисело вино на мадам Ориак. Изпразних чашата си на няколко глътки. Това, че на момчето не позволиха дори да заплаче, ми се стори дори по-ужасно от удара, който го повали на пода. Потресе ме неговата самота. Спомних си собствената си самота след смъртта на родителите ми — как не можех да изразя пред другите изпитвания ужас, как не очаквах нищо. За това момче обаче нещастието беше просто състояние на околния свят. Можеше ли някой да му помогне? Огледах се. Парижанката беше обърнала глава, но от начина, по който се мъчеше да запали цигарата си, ставаше ясно, че е видяла всичко. В далечния край на трапезарията до бюфета стоеше младото момиче и чакаше да вдигне чиниите ни. Французите са забележително мили и търпеливи с децата. Положително някой щеше да каже нещо. Някой трябваше да се намеси. Но не аз.