Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Ха! — чувам, че казва Джун. — Ти откъде би разбрал, ако го правим? Бездруго не би повярвал. В Берлин се погрижих за Бърнард, а снощи за теб, защото исках да ти покажа нещо — да ти покажа колко малко знаеш за създадената и населена от Бога вселена. Но няма доказателства, които един скептик да не може да изкриви, за да бъдат в съответствие със собствените му скучни, дребнави представи…

— Глупости — мърмори Бърнард в другото ми ухо. — Светът, който науката разкрива, е едно бляскаво, прекрасно място, което едва сме започнали да изследваме. Не ни се налага да изобретяваме бог само защото не го разбираме напълно!

— Смяташ ли, че сега щеше да ме чуваш, ако някоя част от мен все още не съществуваше?

— Ти не чуваш нищо, мило момче. И двамата сме само в твоите представи, екстраполираш от онова, което ти е известно. Тук няма никой, освен тебе.

— Бог съществува — казва Джун. — И Дяволът съществува.

— Ако аз съм дяволът — казва Бърнард, — значи светът изобщо не е лошо място.

— Именно невинността на Бърнард е мярката за злото в него. Ти беше в Берлин, Джереми. Гледай само каква вреда са нанесли Бърнард и подобните на него в името на прогреса!

— Аман от набожни монотеисти! Само каква дребнавост, нетолерантност, невежество и жестокост се развихрят заради тяхната увереност…

— Бог е любещ и той ще прости на Бърнард…

— Можем да обичаме и без бог, благодаря много! Отвращава ме начинът, по който християните си присвоиха тази дума.

Тези гласове се заселиха в мен, не ме оставяха на мира и започваха да ме тормозят. На другия ден, когато подкастрях прасковите в градината, Джун каза, че красивото дърво, чиито клони режа, е Божие творение. Бърнард се обади, че ни е известно достатъчно много за възникването както на това дърво, така и на други дървета, а за да си ги обясним, не ни е нужен бог. Тези твърдения и техните опровержения си гонеха опашките, докато сечах дърва, чистех запушени канавки и метях стаите. Като бръмчене, което не можех да прогоня. Продължаваше дори когато насочвах вниманието си другаде. Ако се вслушвах, не научавах нищо. Всяко изказано мнение отхвърляше предишното или биваше отхвърляно от следващото. Беше самоунищожаващ се спор, умножаване на нули, но аз не можех да го спра. Когато приключих с всичко, което имах да свърша, наредих бележките за моите мемоари на кухненската маса и родителите на Джени отново се обадиха.

Опитах се и аз да участвам.

— Чуйте ме и двамата. Намирате се в отделени една от друга сфери, никой не е компетентен в чуждата област. Не е работа на науката да доказва или да не доказва съществуването на Бог, нито е работа на духа да оценява света.

Настъпи неловка тишина. Сякаш ме чакаха да продължа. После чух Бърнард — или си съчиних, че го чувам — да казва тихо на Джун, не на мене:

— Може и така да е, само че Църквата винаги е искала да контролира науката. Както и цялото знание. Например станалото с Галилей…

Джун му попречи да завърши, като каза:

— Точно Църквата в Европа в продължение на векове е била пазителка на образованието. Помниш ли, когато през 1954 година бяхме в абатство „Клуни“ и онзи мъж ни разведе из библиотеката…

Когато се обадих по телефона у дома и се оплаках на Джени, че според мен може би полудявам, тя не изрази съчувствие, дори се развесели.

— Искаше да научиш за живота им. Окуражаваше ги, ухажваше ги. И ето че сега разполагаш с тях — и с караниците им, и с всичко останало.

Избухна в смях, после отново стана сериозна и ме попита защо не записвам онова, което ми казват.

— Няма смисъл. Повтарят все едно и също.

— Точно това казвах винаги. Но ти не ме чуваше. Наказан си, защото разбуни духовете.

— От кого съм наказан?

— Питай майка ми.

Беше поредният ясен ден, когато малко след закуска зарязах всичките си задължения, опростих си всички интелектуални задачи и с великолепното настроение на избягал от училище обух туристически обувки, взех една подробна карта и сложих бутилка вода и два портокала в еднодневката си.

Тръгнах по пътеката, която започва от bergerie и се изкачва нагоре в северна посока над едно сухо дере през гори от дъбови шубраци, а после лъкатуши под масивната скала на Па дьо л’Азе, докато стигне високото плато. С добър ход човек може само за половин час да се изкачи на Кос дьо Ларзак, където между пиниите духа хладен ветрец и откъдето има изглед към Пик дьо Вису, а оттатък върха, на четирийсет мили, се вижда сребърната ивица на Средиземно море. Вървях по песъчлива пътека през гора от пинии, покрай голите варовикови скали, придобили от ерозията формата на руини, след което излязох на открито пространство — хълм, който стига до Бержери дьо Тедена. Оттам, отвъд платото, се вижда отстоящото на няколко часа път село Сен Морис дьо Навасел. На по-малко от миля от него се намира дълбокият пролом Горж дьо Вис. Някъде вляво, в края на пролома, е Долмен дьо ла Прюнаред.