Иэн Макьюэн - Черните кучета

Спрях автомобила, който наех на летището на Монпелие, пред тъмната къща. После излязох от него и постоях известно време в градината, загледан в звездното ноемврийско небе, за да превъзмогна нежеланието си да вляза. Завръщането в bergerie , някогашния овчарник, никога не беше приятно преживяване, ако е бил затворен месеци наред, или дори седмици. Никой не беше идвал тук от края на дългата ни лятна почивка, след нашето шумно и хаотично отпътуване през септември, когато и последното ехо от детски гласове заглъхна сред тишината на старите камъни и bergerie се намести в своята по-дълга перспектива — не на седмични почивки или на годините, докато децата израснат, дори не и на десетилетията, когато е имала нов собственик, а на векове, векове селски живот. Не го вярвах наистина, но можех да си представя как в наше отсъствие духът на Джун, множеството нейни духове може би се прокрадваха, за да влязат отново във владение, като си връщаха не само нейните мебели, кухненски съдове и картини, но и огънатата корица на списание, старото петно с формата на Австралия на стената на банята и запазилото формата на тялото й вехто градинарско яке, което все още стоеше окачено зад една врата, защото никой не се решаваше да го изхвърли. След отсъствие дори разстоянието между предметите изглеждаше променено — бяха наклонени, на цвят бледокафяви или с основната разновидност на кафявото; така бе и със звуците — още първото превъртане на ключа придобиваше неуловимо преобразена акустика, едно мъртвешко ехо точно отвъд слуховия обхват, което навежда на мисълта за невидимо, почти откликващо присъствие. Джени мразеше да прави къщата обитаема. Нощем ставаше още по-трудно — мястото беше изграждано без система в продължение на четирийсет години и входната врата се намираше много далече от електрическото табло. За да стигне до него, човек трябваше да прекоси всекидневната и кухнята, а аз бях забравил да си взема фенерче.

Отворих входната врата и се изправих пред стена от мрак. После се пресегнах към една полица, на която гледахме да оставяме свещ и кутия кибрит. Нямаше оставено нищо. Стоях и се ослушвах. Каквито и смислени неща да си повтарях, не можех да прогоня мисълта, че в къща, където една жена е прекарала толкова много години в съзерцание на вечността, има някаква фина еманация, съществува ефирна мрежа на съзнание, което усеща моето присъствие. Не можех да се насиля да произнеса името на Джун на глас, но това исках да направя — не за да повикам духа, а за да го прогоня. Наместо това прочистих шумно гърлото си — скептичен, мъжки звук. При запалени лампи навсякъде, с надуто докрай радио и като изпържех в олиото на Джун херингата, купена от крайпътна сергия, призраците щяха да се оттеглят в сенките. Дневната светлина също щеше да помогне, но трябваше да минат два дни и две изпълнени с неловкост вечери, преди къщата отново да стане моя. За да влезе незабавно във владение на bergerie , човек трябваше да дойде тук с деца. Докато те преоткриват забравени игри и планове, смеят се и се карат кой на кое легло да спи, духът любезно отстъпва пред енергията на живите и човек може да отиде където си поиска в къщата, дори в спалнята на Джун или в някогашния й кабинет, без да се замисли.

Прекосих коридора, протегнал ръка пред лицето си. Навсякъде се долавяше сладък дъх, който свързвах с Джун. Разнасяше се от лавандуловия сапун, който тя купуваше в индустриални количества. Не бяхме изразходвали и половината от запасите й. Пипнешком се придвижих през всекидневната и отворих вратата на кухнята. Там миришеше на метал и — едва доловимо — на пропан-бутан. Бушоните и шалтерът се намираха в стенен шкаф в далечния край на стаята. Дори в мрака го различих като по-тъмно петно пред мен. Докато заобикалях кухненската маса, обзелото ме усещане, че съм наблюдаван, се засили. Повърхността на кожата ми се беше превърнала в сетивен орган, реагиращ не само на тъмнината, а и на всяка молекула въздух. Голите ми ръце регистрираха заплаха. Нещо ставаше; кухнята не ми се струваше същата. Движех се в погрешна посока. Искаше ми се да се върна, но това щеше да е нелепо. Колата не беше достатъчно голяма, за да спя в нея. Най-близкият хотел се намираше на двайсет и пет мили, а наближаваше полунощ.

Безформената, по-дълбока чернота на шкафа с таблото беше на около двайсет фута, така че се насочих към него, като придвижвах ръката си по ръба на кухненската маса. От детството насам не ми се беше случвало толкова да ме е страх от тъмното. Като герой от анимационен филм, аз тихо и не особено уверено си тананиках. Никаква мелодия не ми идваше наум и случайната последователност от звуци изглеждаше глупаво. Гласът ми звучеше немощно. Заслужавах да пострадам. Отново ми хрумна мисълта — този път по-ясна, — че просто трябва да си тръгна. Ръката ми се докосна до нещо твърдо и кръгло. Беше топката на чекмеджето на масата. Малко остана да я дръпна, но се отказах. Насилих се да продължа и се отделих от масата. Петното на стената беше толкова черно, че пулсираше. Имаше център, но нямаше краища. Протегнах ръка към него и в този миг изгубих самообладание. Не посмях да го докосна. Отстъпих крачка назад и застинах, обзет от нерешителност. Бях в капан — от едната страна бе разумът ми, който ме съветваше да се придвижа бързо, да включа тока и да видя на ярката изкуствена светлина, че обичайната обстановка просто продължава да съществува, както винаги, а от другата — моят суеверен ужас, по-прозаичен дори от прозаичното всекидневие.