Иэн Макьюэн - Черните кучета

После добави, по-скоро на себе си: „Черните кучета“.

Не обърнах внимание на последните й думи. Колкото до другото, дори ако приспаднем преувеличенията, остатъчната истина ми стигаше, за да преобрази Майданек от паметник, от достоен за уважение граждански акт срещу забравата, в болест на въображението и жива заплаха, в неосъзнато одобрение на злото. Пъхнах ръка под ръката на Джени и влязохме — покрай външните огради, покрай помещението на охраната, което все още се използваше. На прага му имаше оставени две бутилки мляко. Един инч сняг беше последната добавка към безукорната подредба на лагера. Прекосихме ничията земя и ръцете ни се отпуснаха, долепиха се до телата. Напред се извисяваха наблюдателните кули — тумбести колиби на кокили със стръмни, островърхи покриви и клатещи се дървени стълби; от тях се виждаше пространството между двете вътрешни огради. Там се намираха бараките — дълги, ниски и повече на брой, отколкото си бях представял. Запълваха целия ни хоризонт. Отвъд тях, носещ се свободно на фона на оранжево-бялото небе, подобен на мръсен товарен параход с един-единствен комин, се издигаше крематориумът. В продължение на час не си говорихме. Джени прочете указанията, които носеше, и направи снимките. Последвахме група ученици в една от бараките, където имаше телени клетки, пълни догоре с обувки, десетки хиляди обувки, смачкани и изкривени като изсъхнали плодове. В друга барака — още обувки, в трета барака — не е за вярване — още, но вече не в клетки, а пръснати по пода, хиляди на брой. Видях подкован ботуш до бебешка обувка с избродирано агънце, което още се различаваше под прахта. Живот, превърнат във вехтошарница. Екстравагантната мащабност на лесните за произнасяне цифри — десетки и стотици хиляди, милиони — пречеше на въображението да изрази искрено съчувствие, да осъзнае издъно страданието и човек коварно биваше въвлечен в предпоставената от преследвачите идея: че животът не струва нищо, че може да се сведе до купчина боклук. Докато вървяхме, престанах да изпитвам чувства. Нямаше какво да направим, за да помогнем. Нямаше кого да нахраним или да освободим. Разхождахме се като туристи. Човек или идваше тук и го обземаше ужас, или пъхаше ръце по-дълбоко в джобовете, стискаше топлите монети в тях и откриваше, че е с една стъпка по-близо до сънуващите този кошмар. Неизбежно изпитвахме срам, това беше нашият дял от нещастието. Намирахме се от другата страна, движехме се свободно, както едно време го е правил комендантът или завеждащият политическите въпроси — надничахме тук или там, знаехме къде е изходът и бяхме напълно сигурни, че за пореден път ще се нахраним.

След известно време вече не можех да понасям мисълта за жертвите и се замислих за техните преследвачи. Вървяхме между бараките. Само колко добре бяха изградени, колко бяха запазени! Чисти пътечки свързваха всеки вход с алеята, на която бяхме. Бараките се простираха много далече пред нас, не виждах края на редицата им. И това беше само една от редиците в тази част от лагера, къса редица в сравнение с някои други. Изпълваше ме възхищение с обратен знак, безрадостно изумление — да мечтаеш за подобно начинание, да планираш построяването на лагерите и да положиш такива усилия, за да ги обзаведеш, да ги управляваш, да ги поддържаш и да събираш от градовете и селата тяхното човешко гориво — само каква енергия, каква всеотдайност! Как можеше човек да го нарече грешка?

Отново срещнахме децата и влязохме подире им в тухлената сграда с комина. Както всички, и ние прочетохме името на производителя над вратите на пещите. Специална поръчка, изпълнена веднага. Видяхме стар контейнер от водороден цианид — „циклон Б“, доставка от фирмата за пестициди „Дегеш“. На излизане оттам Джени за пръв път от един час насам проговори, за да ми каже, че в един ден през ноември 1943 година немските власти разстреляли с картечници трийсет и шест хиляди евреи от Люблин. Накарали ги да налягат в огромни гробове и ги убили под звуците на пусната високо танцова музика. Отново говорихме за табелата на входната врата и пропуснатата информация в нея.

— Немците са свършили работата вместо тях. Дори когато вече не са останали евреи, те продължават да ги мразят — каза Джени.

Изведнъж си спомних.

— За какви кучета говореше?

— За черните кучета. Семейството използва този израз на майка ми.

Понечи да ми обясни още нещо, но се отказа.

Напуснахме лагера и се върнахме пеша в Люблин. Едва сега забелязах, че е приятен град. Беше избегнал разрушенията и последвалите войната строежи, обезобразили Варшава. Намирахме се на стръмна улица с мокър калдъръм, а яркият оранжев залез превръщаше камъните в топки злато. Сякаш бяхме освободени след дълъг престой в затвора и се радвахме, че отново сме част от света, от обикновения, с нищо незабележителен час пик на Люблин. Съвсем несъзнателно Джени бе уловила ръката ми и размахваше фотоапарата, чиято каишка държеше, докато ми разказваше историята на свой полски приятел, който заминал за Париж да учи готварство. Вече споменах, че по въпросите на секса и любовта бях много сдържан и че не аз, а сестра ми нямаше проблеми с прелъстяването. В този ден обаче, освободен от обичайните задръжки, аз направих нещо нетипично и свръхинтелигентно. Прекъснах Джени по средата на изречението с целувка, след което просто й казах, че не познавам по-красива жена от нея и че наистина няма нещо, което да желая повече от това да прекарам остатъка от деня, като я любя. Зелените й очи ме погледнаха изпитателно, после тя вдигна едната си ръка и за миг си помислих, че ще ме зашлеви. Джени обаче посочи оттатък улицата към тясна врата, над която висеше избледняла табела. Минахме по златните камъни и стигнахме до хотел „Висла“. Освободихме шофьора и останахме там три дни. Десет месеца по-късно се оженихме.