Иэн Макьюэн - Черните кучета

Най-накрая Бърнард подаде ръка на момичето и каза:

— Грете, благодаря ти, мила. Отърва ми кожата.

Но не я погледна, докато го изричаше.

Помислих си, че на Кох Щрасе ще има време да науча от Грете и нейната приятелка Диане нещо за тях, но щом стигнахме там, видяхме такси, оставящо клиентите си, и му дадохме знак да се приближи. Последва суматоха, докато качим вътре Бърнард, изказване на благодарности и сбогуване, нови благодарности, през което време си помислих, че най-накрая той поне ще хвърли поглед на своя ангел хранител, въплъщение на Джун. Помахах на момичетата от задния прозорец, докато те си тръгваха, и преди да дам указания на шофьора, казах на Бърнард:

— Не ги ли позна? Видяхме ги край Бранденбургската врата, когато ми разправяше как си очаквал да получиш послание от…

Бърнард, който наместваше главата си, като я опираше назад на седалката, ме прекъсна с въздишка. Отправи думите си припряно към тапицирания таван на автомобила, на няколко инча от носа му:

— Да. Невероятно съвпадение, ще рече човек. Хайде, Джереми, за Бога, отведи ме у дома!

Майданек. Ле Салс. Сен Морис дьо Навасел, 1989 г.

На следващия ден Бърнард не помръдна от апартамента на „Кройцберг“. Лежеше на кушетката в малката всекидневна, мръщеше се и предпочиташе телевизора пред разговорите. Лекар, приятел на Гюнтер, се отби да прегледа пострадалия му крак. По всяка вероятност нямаше счупване, но препоръча да се направи рентген в Лондон. Късно сутринта излязох да се разходя. Улиците изглеждаха като след пиянска вечер — човек стъпваше по кутии от бира и счупени бутилки, а около павилионите за хотдог имаше хартиени салфетки, омазани с горчица и кетчуп. Следобеда, докато Бърнард спеше, прочетох вестниците и записах разговора ни от предишния ден. Вечерта той продължи да мълчи. Отново излязох да се разходя и пих бира в кнайпе — в кварталната бирария. Веселбата отново набираше скорост, но аз бях видял достатъчно. След час вече се намирах в апартамента и към десет и половина и двамата бяхме заспали.

На другата сутрин между полета на Бърнард за Лондон и моя за Монпелие през Франкфурт и Париж имаше само час. Уредих един от братята на Джени да го посрещне на „Хийтроу“. Бърнард живна. Прекоси, куцайки, терминала на „Тегел“, като, изглежда, добре се справяше с бастуна, взет на заем — използва го, за да привлече вниманието на един служител на аерогарата и да напомни, че има поръчана инвалидна количка. Увериха го, че ще го чака на изхода за заминаващите.

Докато вървяхме в тази посока, казах:

— Бърнард, исках да те попитам нещо за кучетата на Джун…

Той ме прекъсна:

— За живота и времето? Чуй какво ще ти кажа. Забрави цялата тази глупост за изправянето „лице в лице със злото“. Религиозни опявания. Но да знаеш, че аз бях човекът, който й разправи за черното куче на Чърчил. Нали си спомняш? Така е наричал депресиите, които е получавал от време на време. Мисля, че е заимствал названието от Самюел Джонсън. По тези причини идеята на Джун беше, че ако едно куче олицетворява личната депресия, то две кучета са нещо като културна депресия, измежду най-лошите състояния на цивилизацията. Всъщност не звучи зле. Често съм се възползвал от идеята й. Това ми мина през ума на контролно-пропускателния пункт „Чарли“. Ще ти кажа, не беше заради червеното му знаме. Не мисля, че те изобщо бяха видели знамето. Чу ги какво крещяха.

— Ausländer ‘raus.

— Вън чужденците. Стената е срутена, всички танцуват по улиците, но рано или късно…

Бяхме стигнали до изхода за заминаващите. Мъж с униформа с ширити докара инвалидната количка зад Бърнард и той с въздишка се отпусна на нея. Аз казах:

— Но моят въпрос беше друг. Вчера прегледах старите си бележки. Последния път, когато видях Джун, тя ми поръча да те попитам какво е казал за онези кучета кметът на Сен Морис дьо Навасел, когато сте обядвали в ресторантчето онзи следобед.

— В „Отел дьо Тийол“? За това какво са били научени да правят онези кучета? Историята на кмета просто не е истина. Най-малкото, нямаше начин да се провери. Джун обаче предпочете да й повярва, защото така й отърваше. Идеален пример за нагаждане на фактите към идеята.

Подадох пътните чанти на Бърнард на стюарда, който ги сложи отзад на количката. После се изправи, протегнал ръце, за да бута, но ни чакаше да свършим. Бърнард се облегна назад, сложил бастуна напряко на скута си. Стори ми се обезпокоително, че тъстът ми толкова лесно се примирява с положението на инвалид.