Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Гледай!

Кулата за наблюдение срещу нас също беше напусната, а в основите й, попаднали под флуоресцентното осветление, като се движеха миролюбиво по заравнения пясък, нахвърлян върху всякакви сухопътни мини, капани и автоматично управлявани устройства за стрелба, скачаха десетки зайци и си търсеха трева, с която да се нахранят.

— Е, поне нещо е процъфтяло.

— Не им остава много време.

Известно време мълчахме. Отново гледахме по посока на Стената, която всъщност в тази точка се състоеше от две стени, на 150 ярда една от друга. Никога не бях ходил на границата през нощта и като се взирах в широкия коридор от бодлива тел, пясък, път за служебните коли и симетрично поставени лампи, бях поразен от невинната светлина, от безсрамно изложеното на показ унижение; докато по традиция държавите добре крият извършените от тях зверства, тук показността беше по-ярка от неона на булевард „Курфюрстердам“.

— Утопия.

Бърнард въздъхна и може би се канеше да ми отговори, когато чухме гласове и смях, идващи от различни посоки. После наблюдателницата се разтърси, защото по дървените стъпала се катереха хора. По чиста случайност бяхме останали сами, като дупка в тълпата. Само след секунди още петнайсет души се скупчиха плътно около нас, щракаха с фотоапарати и си подвикваха развълнувано на немски, японски и датски. Пробихме си път покрай качващите се, слязохме и продължихме нататък.

Предположих, че Бърнард е забравил въпроса ми, или предпочита да не ми отговори, но когато стигнахме до там, където пътеката минаваше покрай стълбището на стария Райхстаг, той каза:

— От всичко най-много ми липсва нейното сериозно отношение към нещата. Тя беше сред малкото известни ми хора, които възприемаха живота си като проект, като начинание, като нещо, което да контролират и да насочват напред — като тълкуват мъдростта според собствените си разбирания. Повечето от нас правят планове за пари, кариера, деца и така нататък. Господ ми е свидетел, че Джун искаше да проумее себе си, съществуването, „сътворението“. Дразнеше се от нас, останалите, задето се носехме по течението и се залавяхме ту с едно, ту с друго; тя наричаше това „сомнамбулизъм“. Мразех глупостите, с които си пълнеше главата, но обичах сериозността й.

Бяхме стигнали до началото на голяма яма, дълъг шейсет фута окоп на равнището на изба, край който беше струпана пръст. Бърнард спря там и добави:

— През годините ние или се карахме, или взаимно се игнорирахме, но ти си прав, тя наистина ме обичаше, а когато такова нещо ти е отнето… — Той посочи към ямата. — Четох за това. Някогашното седалище на Гестапо. Разкопават го, изследват миналото. Не знам как може някой от моето поколение да го приеме — престъпленията на Гестапо, неутрализирани от археологията.

Забелязах, че окопът бе прокопан по протежение на някогашния коридор за достъп до редицата от облицовани с бели плочки килии, които виждахме под нас. Всяка беше голяма колкото да побере един затворник, като във всяка имаше и по два метални обръча, забити в стената. По-нататък се виждаше ниска сграда — музеят.

Бърнард каза:

— Намират нокът, изтръгнат от някой клетник, почистват го и го слагат в стъклен шкаф с етикет. А на половин миля оттук пък Щази ще чисти своите килии.

Горчивината в гласа му ме учуди, затова се обърнах да го погледна. Беше се облегнал с цяло тяло на железен стълб. Изглеждаше уморен и по-слаб от всякога; самият той под палтото приличаше на стълб. Не беше сядал почти три часа, а сега чувстваше допълнително изтощение заради остатъчния гняв, породен от една война, за която само старите и немощните имаха непосредствен спомен.

— Трябва да си починеш — подхвърлих аз. — Наблизо има едно ресторантче, точно до контролно-пропускателния пункт „Чарли“.

Нямах представа колко далече беше. Докато го водех натам, забелязах колко е скован и колко бавно се движи. Укорих се за липсата на съобразителност. Прекосявахме шосе, превърнато от Стената в задънена улица. На светлината на уличните лампи лицето на Бърнард изглеждаше потно и сиво, а очите му неестествено светеха. По изпъкналата му долна челюст — най-приятелският аспект от едрото му лице — минаваше лек сенилен тремор. Бях притиснат между нуждата да го отведа бързо на топло, на място, където има храна, и страха да не рухне окончателно. Представа нямах как човек в Западен Берлин може да повика линейка, а тук, в безлюдния край на границата, нямаше телефони и дори германците бяха туристи. Попитах го дали иска да седне и да си почине малко, но той, изглежда, не ме чу.