Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Обсъждат контрола над тълпата. Обединението наполовина е приключило.

Откакто избухна, Бърнард започна да се държи отчуждено. Оглеждаше се наоколо с безучастен, високомерен поглед, в който трудно можеше да се намери нещо общо с възбудата му от рано сутринта. Сякаш тези хора и събитието притежаваха известно очарование, но само донякъде.

След половин час стана очевидно, че няма да се случи нищо, което да задоволи тълпата. Не се задаваха кранове, за да вдигнат части от Стената, нито тежка техника, за да бъдат отместени циментовите блокове. Бърнард обаче настояваше да останем. Така че продължихме да стоим на студа. Тълпата е тромаво, глупаво създание, много по-малко интелигентно от отделните си членове. Тази беше готова да остане там цяла нощ с кучешко търпение в очакване на онова, което всички знаехме, че няма да се случи. Започна да ме обзема раздразнение. Навсякъде другаде в града радостно празнуваха, а тук виждах само тъпо търпение и сенаторско спокойствие от страна на Бърнард. Мина още час, преди да успея да го убедя да тръгнем към контролно-пропускателния пункт „Чарли“.

Вървяхме по кална пътечка покрай Стената, чиито крещящи графити бяха станали монохромни на светлината на уличните лампи. Вдясно от нас имаше напуснати сгради, празни участъци с навити на макари жици, купчини чакъл и останали от лятото плевели.

Вече не бях склонен да се въздържам и да не задам въпроса си.

— Но ти си останал десет години в партията. Положително е трябвало да изопачиш ужасно много факти, за да го постигнеш.

Исках да го изтръгна от спокойното му самодоволство. Но той само сви високите си рамене, потъна още по-дълбоко в палтото си и каза:

— Разбира се.

Спря, за да може шумна група американски студенти да се промъкне покрай нас към тясна уличка между Стената и една изоставена сграда.

— Как беше онзи пасаж от Айзая Бърлин, който всички цитират, особено напоследък, за фаталните черти на утопиите? Той казва: „Ако знам със сигурност как да доведа човечеството до мира, справедливостта, щастието и безпределната съзидателност, нима някоя цена би била прекалено висока? За да направя този омлет, няма как да бъде ограничен броят на яйцата, които може да се наложи да счупя. При това положение не бих изпълнил дълга си, ако не приема, че в един момент ще трябва да умрат хиляди, за да може милиони да бъдат завинаги щастливи“. Не го формулирахме точно така навремето, но отговаря на тогавашната ни умствена нагласа. Ако човек игнорира или преправи шепа неудобни факти в името на партийното единство, не е ли това дреболия, сравнено с потока от лъжи, който се изливаше от така наречената някога „капиталистическа пропагандна машина“? Така че продължаваш да вършиш добри дела, а през това време приливната вълна не спира да се покачва. Двамата с Джун бяхме от късно дошлите, затова от самото начало газехме до глезени във вода. Информацията, която не искахме да научаваме, струеше отвсякъде. Показните процеси и чистките от трийсетте години, насилствената колективизация, масовото изселване, трудовите лагери, цензурата, лъжите, преследванията, геноцидът… Накрая противоречията ти идват в повече и ти се предаваш. Но винаги го правиш по-късно, отколкото е трябвало. Напуснах през петдесет и шеста, без малко да напусна през петдесет и трета, а трябваше да се махна през четирийсет и осма. Но човек упорства. Казва си: идеите са хубави, просто не тези хора трябва да ръководят, но това ще се промени; нима е възможно цялата добре свършена работа да отиде на вятъра? Човек си казва, че винаги се е очаквало да има трудности, а практиката все още не е настигнала теорията; че това изисква време. Казва си, че повечето неща, които чува, са клевети, заради Студената война. А и нима е възможно чак толкова да греши, нима може толкова много интелигентни, доблестни и добронамерени хора да грешат? Ако не се бях заловил с научни изследвания, мисля, че щях да остана още по-дълго. Лабораторната работа те научава повече от всичко друго колко лесно е да промениш лекичко един резултат, за да отговаря на някоя теория. Това дори не е въпрос на непочтеност. Присъщо е на човешката природа: нашите желания се просмукват във възприятията ни. Един добре заложен експеримент е защитен от подобна опасност, но този специално прекалено дълго е оставал извън контрол. Фантазията и действителността ме дърпаха на различни страни. Унгария беше последната капка. Предадох се.

Бърнард замълча, преди да каже това, което дълго бе премислял: