Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Кога за последен път беше тук, Бърнард?

— Знаеш ли, никога не съм вървял пеша по този булевард. В Берлин ли? През шейсет и шеста имаше конференция за петата годишнина на Стената. А преди това? Божичко, през 1953 година! Бях с неофициална делегация на британски комунисти, дошли да протестират — не, това е прекалено силно, — дошли да изразят с уважение своята загриженост пред източногерманската партия за начина, по който бе потушено въстанието. Когато се завърнахме у дома, някои от другарите ни потърсиха сметка не на шега.

Две момичета с черни кожени якета, прилепнали джинси и каубойски ботуши със сребърни капси се промъкнаха край нас. Бяха сплели ръце и явно не ги беше грижа за погледите, които привличат; не им обръщаха внимание. Бяха с черни коси, боядисани. Еднаквите конски опашки, които се полюшваха на гърбовете им, също препращаха към модата от петдесетте. Но не и петдесетте на Бърнард според мен. Той се загледа след тях, леко намръщен. Спря, за да ми зашепне доверително на ухото. Едва ли бе необходимо, защото близо до нас нямаше хора, а наоколо се разнасяше шум от гласове и стъпки.

— Откакто Джун почина, забелязвам, че заглеждам младите момичета. Разбира се, на моята възраст това буди съжаление. Но аз не гледам толкова телата, колкото лицата им. Търся следи от нея. Станало ми е навик. Винаги търся жест, изражение, нещо в очите или косата — каквото и да е, стига да ми я запази жива. Търся не онази Джун, която ти познаваш — иначе щях да плаша до смърт старите дами. Търся момичето, за което се ожених…

Джун от снимката, поставена в рамка. Бърнард сложи ръка на рамото ми.

— Има и още нещо. През първите шест месеца не можех да освободя съзнанието си от мисълта, че тя ще се опита да общува с мен. Явно това чувство е широко разпространено. Скръбта поражда суеверия.

— Не и в твоите научни схеми.

Съжалих заради грубо подхвърлената забележка, но Бърнард кимна.

— Именно. Веднага щом се почувствах по-стабилен, дойдох на себе си. Известно време обаче не можех да спра да мисля, че ако съществува някакъв невъзможен шанс светът да е такъв, какъвто го представяше Джун, тогава тя е длъжна да опита да се свърже с мен и да ми каже, че съм грешал, а тя е била права — че има Бог, вечен живот, място, където отива съзнанието. Всички онези празни приказки. И че по някакъв начин ще го направи чрез момиче, което да прилича на нея. И че един ден едно от тези момичета ще дойде при мен с послание.

— А сега?

— Сега е само навик. Гледам някое момиче и го преценявам според това колко от Джун намирам в него. Момичетата, които току-що минаха…

— Да?

— Онова отляво. Не видя ли? Устата й е като на Джун, има нещо и в скулите.

— Не видях лицето й.

Бърнард стисна по-силно рамото ми.

— Трябва да ти задам този въпрос, защото все за това си мисля. От много време искам да те попитам. Дали Джун е споделяла с теб някои лични неща между мен и нея?

Неудобството от спомена за „размера“, който Бърнард бил „получил“, ме накара да заекна.

— Разбира се. Тя много често се сещаше за теб.

— Но за какво по-точно?

Спестявайки смущаващите подробности, аз усетих, че съм длъжен да разкажа за някои по-приемливи.

— Ами… Тя ми каза за първия път, когато… За първия път на двама ви.

— Ясно.

Бърнард си дръпна ръката и я пъхна в джоба си. Докато той размишляваше, вървяхме в мълчание. Напред се виждаха паркираните в нестройна колона по средата на „17 юни“ внушителен брой коли на медиите, мобилни контролни центрове, сателитни чинии, кранове и камиони с генератори. Под дърветата на Тиергартен немски работници разтоварваха еднакви тъмнозелени химически тоалетни.

По огромната челюст на Бърнард затрепериха мускулчета. Гласът му прозвуча хладно. Беше на път да се ядоса.

— За такива работи ли възнамеряваш да пишеш?

— Да си призная, още изобщо не съм започнал да…

— Не ти ли хрумва, че трябва да зачетеш и моите чувства в случая?

— Винаги съм имал намерение да ти покажа всичко, което напиша. Знаеш това.

— Боже Господи! Как й е хрумнало да ти разказва нещо такова?!

Бяхме се изравнили с първите сателитни чинии. Пометени от вятъра, от тъмнината към нас се търкаляха пластмасови чаши за кафе. Бърнард стъпка една и се чу хрущене. Откъм тълпата, събрала се пред Вратата, все още отстояща на стотина ярда от нас, се разнесоха ръкопляскания. От онзи глуповат добронамерен вид, който можете да чуете от концертна публика, когато изнасят рояла на сцената.