Иэн Макьюэн - Черните кучета

— А ти какво отговори?

— Отначало не казах нищо особено. Знаеш колко мразя да правя сцени. Мислех си: „Ожених се за това прекрасно момиче, а то ме мрази!“. Само каква грешка! А после, понеже трябваше да отвърна нещо, поех защитата на моето хоби. Казах й, че повечето хора инстинктивно ненавиждат насекомите и именно ентомолозите са онези, които не са безразлични към тях, изучават навиците и жизнените им цикли и в общи линии ги е грижа за техния свят. Наименуването на насекомите и класифицирането им в групи и подгрупи е важна част от всичко това. Ако човек се научи да назовава част от света, той се научава и да го обича. Убиването на няколко насекоми е без значение, съпоставено с този по-важен факт. Популациите от насекоми са огромни дори при рядко срещаните разновидности. Генетично те са клонирани едни от други, така че няма смисъл да говорим за индивиди, а още по-малко — за правата им. „Пак започна, каза тя. Изобщо не разговаряш с мен. Изнасяш лекция.“ В този миг взех да се впрягам. Що се отнася до убежденията ми, продължих аз, интересувам се от идеи, какво лошо има в това? Оставям на другите да ги приемат, да не ги приемат или да ги оборват. Вярно, че не се чувствам комфортно с хора от работническата класа, но това не значи, че ги мразя. Що за абсурд! Бих проявил разбиране, ако и те не се чувстват комфортно с мен. Колкото до чувствата ми към нея, не съм особено емоционален, но това не означава, че не изпитвам емоции. Просто съм възпитан по този начин и ако тя иска да знае, обичам я повече, отколкото съм в състояние изобщо да го изразя; това е положението. А ако не й го казвам достатъчно често, е, извинявам й се, в бъдеще със сигурност ще го правя, ако е необходимо — всеки ден… После се случи нещо необичайно. Всъщност едновременно се случиха две неща. Докато говорех, нашият влак с дрънчене и с ужасно много пушек навлезе в гарата и тъкмо когато спря, Джун избухна в плач, хвърли се на врата ми и ми съобщи новината: била бременна, затова като държала в ръце малкото насекомо, се почувствала отговорна не само за живота, който растял в нея, но и за живота по принцип, така че било ужасна грешка, дето е позволила да бъде убито това красиво създание, и била сигурна, че природата ще си отмъсти и с бебето ще се случи нещо страшно. Влакът потегли, а ние продължихме да стоим прегърнати на перона. Малко оставаше да започна да танцувам от радост, но наместо това аз като един идиот се опитвах да обясня Дарвин на Джун и да я успокоя, като й кажа, че в схемата на нещата няма място за такова отмъщение, за каквото говори тя, и че нищо няма да се случи на нашето бебе…

— Което е било Джени.

— Да, разбира се, Джени.

Бърнард натисна бутона над главата си и уведоми стюарда, че е променил решението си и в крайна сметка иска шампанско. Когато го донесоха, вдигнахме чаши, така да се каже, за предстоящото раждане на моята съпруга.

— След тази вест вече не можехме да чакаме друг влак, затова се придвижихме пешком до града, който всъщност не беше нещо повече от голямо село, за съжаление не си спомням името му; открихме единствения хотел и наехме на горния етаж огромна стая със скърцащи дъски на пода и балкон с изглед към малък площад. Прекрасно място, по-късно все се канехме пак да отидем там. Джун му помнеше името, а сега вече никога няма да го узная. Останахме там два дни, отпразнувахме бебето, направихме преглед на живота си и обмисляхме планове за бъдещето, както всяка друга млада двойка. Сдобряването ни беше чудно хубаво и почти не мръднахме от стаята… Но втората вечер, когато Джун заспа, аз се почувствах изнервен. Излязох да се разходя на площада и пих две чаши в ресторантчето. Познато ти е чувството, което изпитваш, когато безкрайни часове интензивно си общувал с някого, а после си се оказал отново сам. Все едно, че си сънувал и после се пробуждаш. Седях на маса отвън и гледах как играят петанк. Вечерта беше ужасно гореща и аз за пръв път имах възможност да помисля върху някои от нещата, които Джун каза на гарата. Опитах се да си представя какво ли е, ако човек вярва, ако наистина вярва, че природата може да отмъсти на един зародиш заради смъртта на насекомо. Джун говореше страшно сериозно, всеки момент щеше да се разплаче. Честно си признавам, че не можах да си представя. Това беше магическо мислене, за мен — напълно чуждо.

— Почакай, Бърнард, никога ли не си имал чувството, че предизвикваш съдбата? Никога ли не си чукал на дърво?

— Това е един вид игра, нищо повече. Знаем, че е суеверие. Вярата, че животът наистина раздава награди и наказания, че под повърхността има пласт с по-дълбоко значение, различно от значението, което самите ние му придаваме — всичко това е само утешителна магия. Само че…