Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Само че — биографите ли имаш предвид?

— Щях да кажа — жените. Може би всичко, което всъщност искам да кажа, е, че, както си седях в горещината на малкия площад с чаша в ръка, аз започнах да проумявам някои неща за жените и мъжете.

Чудех се как ли моята разумна и дейна съпруга Джени би разтълкувала това.

Бърнард беше изпил шампанското си и поглеждаше към останалите един-два инча в моята бутилка. Дадох му я и той продължи:

— Няма какво да се лъжем: физическите различия са само… само…

— Върхът на айсберга?

Той се усмихна.

— Тънкото острие на огромен клин. Както и да е, седях там и изпих една-две чаши. А после — знам, че е глупаво човек да придава прекалено голямо значение на казаното от другите, когато са ядосани, — после се размислих върху онова, което тя каза за убежденията ми, може би защото в думите й имаше зрънце истина за всички нас, а и тя не за първи път говореше такива неща. Спомням си как си помислих, че Джун няма да остане дълго в партията. Тя си имаше свои идеи, а те бяха солидни и особени… Припомних си всичко това днес следобед, докато бягах от шофьора. Ако там беше Джун, Джун от 1946 година, а не Джун, която изцяло се отказа от политиката, тя щеше да прекара щастлив половин час в разговор за европейската политика с онзи приятел, като го насочи към подходящата литература, като вземе името му за списъка, по който се разпраща информация, и дори накрая като го запише за член. Джун щеше с готовност да изпусне полета си.

Вдигнахме бутилките и чашите си да направим място за подносите с храна.

— С една дума, това е историята, колкото и да струва: още една част от живота и от времето. Джун беше по-добър комунист от мене. Но в избухването й на гарата можеше да се предвиди какво ще последва в по-далечно бъдеще. Виждаше се, че предстои да се отврати от партията, виждаше се и началото на фантасмагориите, които оттам нататък запълниха живота й. Със сигурност не беше нещо, станало внезапно една сутрин край Горж дьо Вис, както обичаше да казва тя.

Заболя ме, като чух да ме застига собственият ми скептицизъм. Докато мажех с масло замръзналото хлебче, прииска ми се да се позаяждам в името на Джун.

— Бърнард, а какво ще кажеш за отмъщението на насекомите?

— Какво да кажа?

— Ами шестият пръст на Джени?

— Мило момче, какво ще пием с обеда?

Отидохме най-напред до апартамента на Гюнтер в Кройцберг. Оставих Бърнард да чака в таксито, докато пренасях пътните ни чанти през двора и ги качвах до площадката на четвъртия етаж на hinterhaus — задната къща. Съседката отсреща, при която Гюнтер бе оставил ключа, говореше малко английски и знаеше, че сме дошли заради Стената.

— Не добре — твърдеше тя. — Съвсем много хора тук. В магазин без мляко, без хляб, без плод. И в метро също. Съвсем много.

Бърнард поръча на шофьора да ни откара до Бранденбургската врата, но това се оказа грешка и аз започнах да разбирам какво бе искала да каже съседката на Гюнтер — имаше прекалено много хора, прекалено голям беше трафикът. Движението там винаги беше интензивно, но сега улиците бяха допълнително натоварени с пушещи вартбурги и трабанти в първата им нощна туристическа обиколка. По тротоарите вървяха тълпи. Всички — източногерманци, западногерманци и чужденци — сега бяха туристи. Групи западногермански тийнейджъри с кутии бира и бутилки сект минаха покрай заковалото се на място такси, като пееха футболни песни. В тъмното на задната седалка аз започнах леко да съжалявам, че сега не съм в bergerie високо над Сен Прива, за да подготвя къщата за зимата. Там дори по това време на годината в тихи вечери човек може да чуе цикадите. Но после, като си спомних какво ми разказа Бърнард в самолета, престанах да съжалявам и реших, докато сме тук, да измъкна от него всичко възможно и да вдъхна живот на мемоарите.

Отказахме се от таксито и се вляхме в човешкия поток. До Паметника на победата стигнахме за двайсет минути, а там пред очите ни се простря широкият булевард „17 юни“, водещ до Вратата. Някой беше закрепил парче картон върху името и изписал отгоре му: „9 ноември“. В същата посока се движеха стотици хора. Четвърт миля по-нататък се издигаше Бранденбургската врата — обляна от светлината на прожектори, тя изглеждаше твърде малка и твърде тантуреста за глобалното си значение. В основата й, около една широка лента, тъмнината като че ли ставаше още по-дълбока. Едва когато доближихме, ни стана ясно, че това е събралата се тълпа. Бърнард нещо се помайваше. Беше сключил ръце зад гърба си и навел тялото си напред срещу въображаем вятър. Всички ни задминаваха.