Иэн Макьюэн - Черните кучета

В тези времена аз, така да се каже, знам какво искам; може би не искам това, което знам, и искам това, което не знам.

Местата, споменати в този роман, отговарят на съществуващи френски селища, но свързаните с тях характери са изцяло измислени и нямат прилика с живи или мъртви лица. Историята на кмета и самият кмет не са свързани с никакви исторически факти.

Откакто на осем години изгубих майка си и баща си при катастрофа, все се заглеждам в чуждите родители. Особено през юношеството ми, когато много от приятелите ми отхвърляха собствените си близки, а аз се справях доста добре в самотата си, разчитайки на подареното ми от други внимание. В квартала ни не липсваха леко обезсърчени бащи и майки, щастливи, че около тях се навърта поне един седемнайсетгодишен, който одобрява шегите им, съветите, готвенето и дори парите им. Същевременно и аз бях нещо като родител. Непосредствената ми среда в онези дни беше новият и разпадащ се брак на сестра ми Джийн с мъж на име Харпър. Мое протеже и най-близко същество в този нещастен дом беше тригодишната ми племенница Сали, единственото дете на Джийн. Имаше опасност вълните на кавгите и на сдобряванията, които бушуваха из големия апартамент (Джийн беше наследила половината собственост, а моята половина беше под попечителство), да отнесат Сали. Естествено, аз се отъждествявах с образа на изоставено дете и от време на време двамата успешно се скривахме в голямата стая с изглед към градината, заедно с нейните играчки и моите плочи, а когато диващината отвън убиваше желанието ни да показваме лицата си, се приютявахме в малката кухня.

Грижата за Сали ми се отразяваше добре. Така запазвах облика си на цивилизовано същество и забравях собствените си проблеми. Трябваше да изминат още две десетилетия, преди да се почувствам стабилен, както тогава. Най-много ми харесваха вечерите, когато Джийн и Харпър излизаха, особено през лятото, и аз четях на Сали, докато тя не заспеше, подир което си пишех домашните на голямата маса край отворените френски прозорци, с лице към сладкия аромат на миризлив шибой и прахта, вдигана от превозните средства. Учех, за да взема диплома за завършени А нива [3] Равносилни на завършено средно образование с право на кандидатстване в университет. — Б. р. в „Биймиш“ на „Елджин Кресънт“, зубраческо учебно заведение, което обичаше да се представя за „академия“. Когато вдигах очи от тетрадките си и виждах Сали сред настъпващата тъмнина в стаята зад гърба ми, легнала по гръб, изритала надолу чаршафите и мечетата, широко разперила ръце и крака в поза, която според мен представляваше напълно погрешно насочено доверие в добротата на света, аз изпитвах неудържимото и болезнено чувство, че я закрилям; усещах пробождане в сърцето и съм сигурен, че тъкмо по тези причини аз самият имам четири деца. Никога не съм изпитвал колебания по този въпрос. В даден момент оставате сирак за цял живот и грижата за децата е един от начините, по които се грижите за себе си.

Понякога най-неочаквано Джийн връхлиташе вътре при нас, движена от чувство за вина или от прилив на любов, след като току-що се бе сдобрила с Харпър, и отнасяше Сали в тяхната част на апартамента с гукане, прегръдки и несъстоятелни обещания. В такива моменти сумрачното чувство, че животът ми е празен, че никъде не съм си на мястото, обикновено се завръщаше. Вместо да се цупя или да гледам телевизия като другите хлапета, аз се измъквах навън в нощта, тръгвах по „Ладброук Гроув“ и стигах до мястото, което в онова време ми изглеждаше най-уютно. Образите, изникващи в съзнанието ми след повече от двайсет и пет години, са на белезникави къщи с декоративна мазилка, на места олющена, другаде — непокътната, може би на площад „Поуис“, и на силна жълта светлина, която струеше от отворена входна врата и разкриваше в мрака бледото лице на юноша, нахлузил ботите си „Челси“ и висок вече близо шест фута. „О, добър вечер, госпожо Лангли! Извинете за безпокойството. Вкъщи ли е Тоби?“

Най-често се оказваше, че Тоби е с едно от момичетата си, или е на кръчма с приятели, и аз слизах заднешком по стъпалата на входа с извинения, докато госпожа Лангли не ми викваше да се върна с едно: „Джереми, не би ли искал въпреки това да влезеш? Ела да пиеш по чаша с нас, старите досадници. Сигурна съм, че Том ще се зарадва да те види“.