Иэн Макьюэн: Черните кучета

Ако родителите ми бяха живи, нима нямаше да се бунтувам като другите, за да бъда свободен? И на това не можех да си отговоря с „да“. Онова, към което се стремяха моите приятели, ми изглеждаше въплътена антитеза на свободата, мазохистичен скок към по-ниска социална среда. Само колко досадно предсказуемо от страна на моите връстници беше, особено от страна на Тоби и Джоу, да смятат, че обстановката в моя дом е направо райска: смрадливият като вещерско сборище мръсен апартамент, разгулният джин късно сутрин, очарователната ми сестра, която пушеше като комин и имитираше актрисата Джийн Харлоу, една от първите от своето поколение, облякла минижуп; неподобаващата за дете драма на нейния брак, който звучеше в ушите ми като удари с чук и плющене на бич, садистичният фетишист Харпър, влюбен в кожените дрехи, с татуирани в червено и черно надути петлета върху мускулестите ръце; това, че никой не ми опява за състоянието на стаята ми, за това как се обличам, как се храня, къде ходя, уча ли си уроците, какви са перспективите ми и дали съм в добро ментално или дентално здраве. Какво повече можело да искам? Нищо, като понякога добавяха — нищо, освен да се отърва от детето, което винаги се мотае наоколо.

Толкова симетрични бяха обектите на нашата неприязън, че една вечер, когато Тоби бил у нас, като се правел, че релаксира в мразовитата мръсотия на нашата кухня, пушел цигари и се опитвал да впечатли Джийн (която, трябва да се каже, го ненавиждаше, защото гласът му бил като на човек от народа), аз бях у тях, удобно разположен на честърфийлда пред запалената камина, в ръка със затопляща се чаша малцов скоч от питиетата на баща му, под краката с прекрасен килим от Бухара, който според Тоби беше символ на „културологично изнасилване“, и слушах разказа на Том Лангли за смъртоносния отровен паяк и агонията на някакъв трети секретар на първия етаж на британското посолство в Каракас, докато оттатък антрето чувахме през отворената врата как Бренда упражнява една каденца от синкопирания рагтайм на Скот Джоплин, когото по онова време преоткриваха и все още не бяха изпълнявали до втръсване.

Давам си сметка, че казаното по-горе не е в моя полза — фактът, че Тоби преследваше при невъзможни обстоятелства красива, смахната и недостижима млада жена, набезите му, или набезите на Джоу и на децата на Силвърсмит в квартала бяха доказателство за истинска жажда за живот, а увлечението на едно седемнайсетгодишно момче по комфорта и разговорите на възрастните говореше за угнетен дух; а и при описанието на този период от живота си аз неволно подражавам тук-там не само на самодоволното, презрително държане на подрастващата ми по онова време личност, но и на доста официалния, резервиран и увъртян тон, с който говорех тогава, несръчно подобие на недочетения Пруст, използван, за да ме представя на света като интелектуалец. Единственото, което мога да кажа за по-младата си личност, е, че, макар по онова време почти да не си го признавах, моите родители ужасно ми липсваха. Налагаше се да си изградя защита. Помпозността беше една част от нея; друга част беше презрението, което си бях изработил към заниманията на приятелите ми. Те можеха свободно да се скитат, защото имаха осигурен живот, а аз имах нужда от домашните огнища, които бяха напуснали.

По онова време бях готов да я карам без момичета отчасти защото смятах, че ще ме отклоняват от учението. Правилно бях преценил, че най-сигурният начин да се измъкна от положението си (под това разбирах живота си с Джийн и Харпър) беше университетът, а за тази цел трябваше да покрия нива А. Учех като полудял, по два, три или дори четири часа през нощта, дълго преди да наближат изпитите. Друга причина за моята стеснителност с момичетата беше, че когато сестра ми направи първите си стъпки в онази посока (тогава аз бях на единайсет, а тя — на петнайсет, и живеехме при леля ни), тя постигна много шумен успех и цяла една безлика орда мина през спалнята, в която се предполагаше, че спим двамата (накрая леля ни изгони), а това доста ме притесни. В извършеното между брат и сестра разпределение на житейския опит и академичните знания Джийн беше разперила красивите си крака (ако мога така да адаптирам формулировката на Кафка) върху картата на моя свят и бе закрила територията, обозначена като „секс“, така че ми се налагаше да пътешествам другаде — до забутани островчета, наречени Катул, Пруст и площад „Поуис“.

А и наистина имах дълбока връзка със Сали. С нея се чувствах отговорен, цялостен и нямах нужда от никой друг. Сали беше бледо момиченце. Никой не я извеждаше достатъчно на чист въздух. Когато се връщах от училище, нямах желание да го правя, а Джийн изобщо не обичаше да излиза. През повечето време си играех със Сали в голямата стая. Тя се държеше заповеднически, както правят тригодишните: „Не на този стол! Ела седни на пода до мен!“. Играехме на Болница, на Семейство, на Загубени в гората или на Плаващи до някое ново място. Затаила дъх, Сали следеше разказа ми за местоположението ни, за мотивите ни и за внезапните метаморфози. „Ти не си чудовище, ти си крал!“ После се случваше да чуем от далечния край на апартамента разярения рев на Харпър, последван от писъка на Джийн, и тогава Сали правеше съвършено миниатюрно подобие на гримасата на зряла жена, с точно преценени по време трепване и свиване на рамене, и казваше с мелодичните чисти тонове на глас, все още неизкушен от граматическите правила: „Мама и татко! Какви глупави Билита са! [7] Silly Billy (англ.): глупавият Били — панаирджийски клоун от XIX в., чието име става нарицателно за глупав човек. — Б. р. .