Иэн Макьюэн - Черните кучета

Бърнард продължава да бъде партиен член, макар и с огромна неохота, до съветската инвазия в Унгария през 1956 година. След което напуска — нещо, което отдавна се е готвил да направи. Тази промяна в отношението му почива на добре документирана логика, това е историята на заблуда, споделена от цяло едно поколение. Джун обаче остава в партията само няколко месеца, до сблъсъка по време на медения им месец, дал заглавието на тези мемоари, като промяната в нея е дълбока — метампсихоза, картографирана в трансформацията на лицето й. Как едно кръгло лице толкова се удължава? Възможно ли е не гените, а по-скоро животът да е накарал малката гънка над веждите, тласната нагоре от усмивката й, да се вкорени и да създаде това дърво от бръчки, стигащо чак до линията на косата? Със собствените й родители не се беше случило нищо толкова странно на стари години. В края на живота й, по времето, когато беше настанена в старопиталище, лицето на Джун беше като на възрастния Одън. Може би годините под средиземноморското слънце бяха загрубили и деформирали кожата й, а годините на самота и размисли разтеглили чертите й, след което те се бяха нагънали една върху друга. Заедно с лицето се бе удължил и носът, брадичката също се бе удължила, но после носът сякаш бе променил намерението си и бе опитал да се върне в първоначалното си положение, като порасне още малко и се закриви. В покой лицето й изглеждаше като издялано от камък, като изображение върху гробница; статуя, изработена от шаман маска, която да прогонва злите духове.

Във всичко това може и да се е криела някаква проста истина. Джун може би беше променила лицето си, за да съответства на убеждението й, че на пътя й се е изпречила символична форма на злото и я е подложила на изпитание. „Не, глупако! Не беше символична — чувам я да ме поправя. — Беше реална, истинска. Не знаеш ли, за малко да загина!“

Нямам представа дали наистина е било така, или не, но в спомена ми през малкото дни, когато я посещавах в старопиталището през пролетта и лятото на 1987 година, валеше дъжд и духаше силен вятър. А може и да е имало само един такъв ден, но той да е отвял всички останали. И този път влязох в заведението — провинциална къща от средата на Викторианската епоха, — минавайки по алея откъм паркинга, който се намираше твърде далече, край сградите за животните. Старите диви кестени стенеха и се клатеха, неокосената трева беше сплъстена, прилепила до земята сребристото опако на стръкчетата си. Дръпнах сакото си нагоре, за да ми пази главата, подгизнал, разгорещен и раздразнен от поредното разочароващо лято. Спрях се във входното антре, за да си поема дъх и да се успокоя. Дали всъщност се чувствах зле само заради дъжда? Радвах се, че ще видя Джун, но самото място ме разстройваше. Беше просмукано от умора и тя проникваше в костите ми. Имитацията на дъбова ламперия ме затискаше от всички страни, а мокетът, с десен на кинетично завихрени спирали в червено и мухлясало жълто, сякаш се издигаше нагоре, за да ми влезе в очите и да забави дишането ми. Въздухът, който не циркулираше и който система от противопожарни врати дълго задържаше на едно място, бе просмукан от сраснали се една с друга миризми на тела, дрехи, парфюми и пържени закуски. Недостигът на кислород ме караше да се прозявам; дали имах достатъчно енергия за поредното посещение? Лесно можех да мина покрай рецепцията, където нямаше никой, и да обиколя коридорите, докато намеря празна стая с оправено легло. Можех да се пъхна между институционалните чаршафи. По-късно щеше да дойде ред на формалностите по постъпването — след като ме събудеха за вечеря, която разнасяха на количка с гумени колела. Подир това щях да изпия успокоително и отново да дремна. И годините щяха да се нижат…

В този миг лек пристъп на паника ме върна към поставената цел. Прекосих антрето, отидох на рецепцията и натиснах пружината на звънеца с цяла длан. Това беше още един фалшив щрих: старинният хотелски звънец. Искаха да наподобят атмосферата на провинциално убежище, но беше постигнат ефектът на занемарен пансион, от онези места, където „барът“ — заключен бюфет в трапезарията — отваря в седем за един час. Зад тези отвличащи вниманието хитрини се криеше самата действителност — това бе доходоносен старчески дом, специализиран (без да притежава достатъчно вяра в себе си, за да признае този факт в брошурите си) в грижи за безнадеждно болни.

Едно изписано с дребен шрифт условие в договора и изненадващата неумолимост на застрахователната компания бяха лишили Джун от хосписа, в който искаше да отиде. Всичко, свързано със завръщането й в Англия преди няколко години, беше пълно с усложнения и притеснения. Мъчителен път изминахме, за да бъде окончателно потвърдено, с не един обрат в експертното мнение, че тя страда от нелечима болест, от сравнително рядка форма на левкемия; мъката на Бърнард; пренасянето на имуществото й от Франция и отделянето на ненужните боклуци; финанси, собственост, настаняване; съдебна битка със застрахователната компания, от която трябваше да се откажем; поредица от затруднения при продажбата на лондонския й апартамент; дълги пътувания с кола на север, за да я лекува някакъв съмнителен възрастен мъж, за чиито ръце се твърдеше, че притежават лечебна сила. Джун го обиди и същите тези ръце без малко да я зашлевят. Първата година от моя брак премина изцяло в сянката на Джун. Ние с Джени, както и братята на Джени и приятелите на Бърнард и Джун, бяхме повлечени като от водовъртеж, от ожесточено хабене на нервна енергия, погрешно взето от нас за експедитивност. Едва когато през 1983 година Джени роди Александър, първото ни дете, ние — Джени и аз — дойдохме на себе си.