Иэн Макьюэн - Черните кучета

Сякаш за да подчертае, че се разграничава от онези, които наричаше „съквартирантите“, Джун обитаваше стая в далечния край на коридора. Забавих крачка, когато наближих. Никога не можех докрай да повярвам, че ще я намеря на такова място — зад една от еднаквите врати от шперплат. Тя трябваше да е там, където я бях видял за първи път: сред лавандулата и чемшира в нейния имот в края на пустошта. Леко почуках с нокът по вратата. Джун не би искала да си мисля, че е задрямала. Предпочиташе да я виждам сред записките и книгите й. Почуках малко по-силно. Чух някакво размърдване, мърморене, проскърцаха пружините на леглото. Трето почукване. Мълчание, прочистване на гърлото, отново мълчание, после тя ми извика да вляза. Точно се опитваше да се изправи в леглото, когато отворих вратата. Зяпна ме, без да ме познае. Косата й беше рошава. Заварил я бях потънала в сън, от своя страна погълнат от болестта. Помислих да се махна, докато дойде на себе си, но вече бе твърде късно. В няколкото секунди, нужни ми, за да се приближа бавно и да оставя чантата, Джун трябваше да преизгради цялото си съществуване — да установи коя е и къде се намира, как и защо се е оказала в тази малка стая с бели стени. Едва след като го направеше, можеше да започне да си спомня кой съм. Обзет от желание да й подскаже, един конски кестен размахваше клони зад прозореца. Но може би успя само допълнително да я обърка, защото този ден й трябваше повече време от обикновено, за да се съвземе. На леглото се виждаха няколко книги и празни бели листове. Джун немощно се зае да ги подрежда, за да спечели време.

— Джун, аз съм, Джереми! Извинявай, дойдох по-рано, отколкото възнамерявах.

Изведнъж тя за миг схвана всичко, но го прикри с пристъп на неубедителна свадливост.

— Да, ти си, да те вземат мътните! Опитвах се да си спомня какво точно се канех да пиша.

Не вложи кой знае какви усилия в представлението. И двамата си давахме сметка, че не държи писалка в ръка.

— Искаш ли да дойда след десет минути?

— Не ставай смешен. Вече го забравих завинаги. Бездруго не струваше. Седни. Какво ми носиш? Сети ли се за мастилото ми?

Докато приближавах стол до леглото й, видях да се появява дотогава сдържаната й усмивка. Лицето й се сбръчка като сложен пръстов отпечатък, когато от устните към страните й тръгнаха спираловидни успоредни линии, които обкръжиха чертите й и се заизвиваха нагоре към слепоочията. В средата на челото й стволът на дървото от бръчки потъна в дълбока бразда.

Извадих покупките и Джун ги разгледа една по една, като подхвърляше нещо смешно или задаваше малък въпрос, неизискващ отговор.

— Защо ли тъкмо швейцарците са хората, които правят хубав шоколад? Какво точно ме кара неудържимо да ми се ядат личи? Мислиш ли, че може да съм бременна?

Тези дарове от външния свят не я наскърбяваха. Беше напълно изключена от него и доколкото разбирах, не изпитваше съжаление. Напусната завинаги страна, към която тя не изпитваше вече нищо, освен любвеобилен и жив интерес. Не ми беше ясно как понасяше да се откаже от толкова много и да се примири с отегчението: с безжалостно сварените зеленчуци, с придирчивите, бъбриви стари хора, с ненаситната замаяност, с която гледаха телевизия. След един толкова самодостатъчен живот аз бих изпаднал в паника или непрекъснато бих замислял бягство. Докато в нейния случай мълчаливият, почти безоблачен начин, по който приемаше съдбата си, я правеше лесна за общуване. Не изпитвах чувство за вина, когато си тръгвах или когато отлагах посещението. Тя беше присадила своята независимост в леглото, където четеше, пишеше, медитираше и дремеше. Единственото, което искаше, беше да я възприемат сериозно.

В „Кестенов простор“ това не ставаше толкова лесно, колкото би могло да изглежда — отне й месеци, докато убеди медицинските сестри и санитарите. Смятах, че й е писано да загуби тази битка — проявата на снизхождение е присъща на онези, които полагат професионални грижи. Джун успя, защото никога не си изпусна нервите и не се превърна в детето, което очакваха да бъде. Беше спокойна. Когато в стаята й влезеше сестра, без да почука (видях веднъж това), като напевно реди нещо в първо лице множествено число, Джун издържаше на погледа на младата жена, излъчвайки всеопрощаващо мълчание. В първите дни я бяха обявили за труден пациент. Имаше дори приказка, че няма да могат да я задържат в „Кестенов простор“. Джени и братята й отидоха да говорят с директора. Джун отказа да участва в разговора. Не възнамеряваше да се мести. В самочувствието й имаше властност и спокойствие, родени в годините, когато беше премисляла сама нещата. Най-напред привлече на своя страна лекаря. Щом разбра, че не става дума за поредната стара изкуфяла душа, той започна да разговаря с нея за немедицински неща: за дивите цветя, които бяха страст и на двамата и по които тя бе капацитет. Скоро той вече споделяше с нея брачните си проблеми. Персоналът също промени отношението си към Джун. Такова е йерархичното естество на лечебните заведения.