Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Долменът.

— Именно.

Канехме са да прескочим осем години — годините на войната, от 1938 до 1946-а. Така вървяха тези разговори.

По пътя си на връщане от Франция към края на медения си месец Бърнард и Джун предприемат дълъг преход в Лангедок, като прекосяват сухото карстово плато, наречено Кос дьо Ларзак. На около миля от селото, където възнамерявали да пренощуват, попадат на древна гробница, известна като Долмен дьо ла Прюнаред. Долменът се намира на хълм в края на пролома на река Вис и в ранната вечер двамата поседели там час-два с лице към Севенските планини и си говорили за бъдещето. Оттогава насам всички, по различно време, сме били на това място. През 1971 година Джени ходела с едно от местните момчета, дезертьор от френската армия. В средата на осемдесетте отидохме там на пикник с Бърнард и децата. Двамата с Джени бяхме на Долмена веднъж, за да разнищим един брачен проблем. На това място е хубаво човек да бъде и сам. То се превърна в семейно място. Обикновено долмените се състоят от хоризонтална плоча от рушаща се от времето скала върху две отвесни плочи; така се получава ниска каменна маса. Има десетки долмени по платата, но само един от тях е Долменът.

— А какво си говорихте?

Джун сърдито махна с ръка.

— Недей да ме разпитваш. Тъкмо ми беше хрумнало нещо, което исках да си изясня. А, да, сещам се. Историята с велосипедния клуб беше показала, че комунизмът и моята любов към излетите са нещо неразделно — предполагам, че и двете са били част от идеалистичните и романтични чувства, които човек има на тази възраст. А ето че се намирах във Франция сред един друг пейзаж, в известен смисъл много по-красив от Чилтърн, по-величествен, по-див, дори малко плашещ. Бях с мъжа, когото обичах, двамата не спирахме да приказваме как ще помогнем да се промени светът и пътувахме към дома, където щяхме да започнем съвместния си живот. Спомням си, че дори си помислих: „Никога не съм била по-щастлива“. Така е! Обаче да ти призная, нещо не беше наред, имаше някаква сянка. Казах си, докато седяхме там, а залязващото слънце ни обливаше с великолепна светлина: „Само че аз не искам да се връщам у дома, струва ми се, че предпочитам да остана тук“. Колкото повече се взирах в планините оттатък пролома, оттатък Кос дьо Бланда, толкова повече осъзнавах очевидното — съпоставена с древността и красотата и силата на тези камъни, политиката беше нещо незначително. Човечеството беше скорошно явление. Вселената изпитваше безразличие към съдбата на пролетариата! Обзе ме страх. Бях се вкопчвала в политиката през целия кратък зрял период от живота си — тя ми бе дала приятелите, съпруга, идеите. С нетърпение очаквах да се завърна в Англия, а ето че се намирах тук и си казвах, че предпочитам да остана и да се чувствам неуютно в тази пустош… Бърнард продължаваше да говори, а аз със сигурност съм откликвала. Но бях объркана. Може би не ставах нито за политиката, нито за пустошта. Може би имах нужда само от един хубав дом и дете, за което да се грижа. Много бях объркана.

— Затова си…

— Не съм свършила. Имаше още нещо. Мъчеха ме тревожни мисли, но край долмена бях щастлива . Не желаех нищо друго, освен да седя безмълвно, да гледам как планините почервеняват, да вдишвам копринения вечерен въздух и да знам, че Бърнард прави същото, чувства същото. И точно това беше проблемът, защото нямаше безмълвие, нямаше спокойствие. Двамата се терзаехме, кой знае защо, за предателството на социалдемократите реформисти, за положението на градската беднота — за хора, които не познавахме и на които не бяхме в състояние да помогнем в момента. Не успявахме да уловим върховния миг, в който съдбите ни се бяха срещнали, за да се съединят на това свещено място на повече от пет хиляди години, не можехме да го приобщим към себе си въпреки взаимната ни любов, въпреки светлината и простора пред очите ни. Не можехме да се освободим в настоящето. Наместо това се бяхме заели да мислим как да освободим други хора. Предпочитахме да мислим за тяхното неблагополучие. Използвахме тяхната окаяност, за да прикрием своята. А нашата окаяност се състоеше в това, че бяхме неспособни да приемем простите хубави неща, предлагани ни от живота, и да се радваме, че ги притежаваме. Политиката, идеалистичната политика, винаги се отнася за бъдещето. Прекарах живота си да откривам, че в момента, когато човек изцяло влезе в своето настояще, той намира безкрайно пространство, безкрайно време, наречи го Бог, ако искаш…