Иэн Макьюэн - Черните кучета

Джун изгуби нишката и се отнесе нанякъде. Не за Бог искаше да говори тя, а за Бърнард. Спомни си го.

— Според Бърнард да обръщаш внимание на настоящето е проява на егоизъм. Но това е глупост. Дали му се е случвало да седне на някое тихо място, за да помисли върху живота си или за въздействието, което животът му е оказал върху Джени? За това защо не е способен да живее сам, та се налага онази жена, неговата „икономка“, да се грижи за него? Той е напълно невидим за себе си. Разполага с цифри и факти, телефонът му звъни по цял ден, непрекъснато тича нанякъде да държи речи, да участва в дискусии и в какво ли не. Но никога не размишлява. Не е преживял и едничък миг на страхопочитание към красотата на сътворението. Мрази тишината и затова не знае нищо. Ето така отговарям на въпроса ти. Как може един толкова изявен човек така да западне? Като се плъзга по повърхността, като по цял ден дрънка какви можели да бъдат нещата, ако са по-добре подредени, и като не научава нищо съществено — ето как.

Изтощена, Джун се отпусна назад върху възглавниците. Дългото й лице бе обърнато към тавана. Дишаше дълбоко. Бяхме говорили на няколко пъти за вечерта при долмена, обикновено като прелюдия към един важен сблъсък на другия ден. Беше се ядосала и понеже съзнаваше, че аз го виждам, щеше да се ядоса още повече. Вече не се владееше. Знаеше, че нейната представа за живота на Бърнард — появите по телевизията, участията в дискусии по радиото, публичните му изяви — е с десетгодишен изтекъл срок. В онези дни никой вече не чуваше нищо за Бърнард Тремейн. Той си стоеше вкъщи и кротко работеше върху книгата си. Сега му се обаждаха само членове на семейството и няколко стари приятели. Жена от същата сграда идваше за по три часа на ден да чисти и да готви. Мъчително беше да се гледа как Джун я ревнува. Джун измерваше разстоянието между себе си и Бърнард с идеите, на които подчиняваше и живота си, и ако те бяха задвижвани от търсене на истината, тогава част от тази истина се състоеше от горчиво любовно разочарование. Неточността и преувеличенията говореха твърде много.

Исках да кажа нещо, за да я уверя, че не съм отвратен или смутен, че й съчувствам. Намирах утеха във вълнението й, в съзнанието, че отношенията между хората, любовните истории, сърцето все още имат значение, че старият живот и старите беди продължават да съществуват и че наближаването на края не е повод за окончателна равносметка, нито за хладна предсмъртна безпристрастност.

Предложих й да направя чай и в знак на съгласие тя повдигна единия от пръстите си от чаршафа. Отидох до мивката, за да напълня чайника. Дъждът навън беше спрял, но продължаваше да духа вятър; дребна жена с бледосиня жилетка прекосяваше моравата с помощта на проходилка. Някой по-силен порив спокойно можеше да я отнесе. Жената наближи цветната леха до стената и коленичи на тревата пред проходилката, като че беше преносим олтар. После я отмести встрани и извади от единия джоб на жилетката си лъжичка, а от другия — шепа луковици. Зае се да копае дупки и да слага в тях луковиците. Преди няколко години нямаше да видя никакъв смисъл човек на нейната възраст да сади цветя, щях да наблюдавам сцената и да я определя като нелепа. Сега можех само да наблюдавам.

Отнесох чашите до леглото. Джун приседна и безшумно започна да пие още горещия чай — по начина, както ми каза веднъж, по който я бил научил да го прави един от възпитателите й в училище. Беше унесена в мисли и очевидно засега нямаше готовност за продължим разговора. Аз гледах страниците със записките си и оправях тук-там по някоя сигла, за да станат четливи. Реших следващия път, когато съм във Франция, да отида до долмена. Можех да тръгна пеш от bergerie , да се изкача по Па дьо л’Азе до платото и да вървя на север четири-пет часа — прекрасно е там напролет, когато са поникнали дивите цветя и има цели ливади, покрити с орхидеи. Можех да седна на онзи камък, да се наслаждавам на гледката и да размишлявам по моята тема.

Клепачите на Джун започнаха да потрепват и докато успея да спася чашата и чинийката от ръката й, която се отпускаше, и да ги оставя върху шкафчето, тя вече спеше. Това, че внезапно задрямваше, според нея не се дължало на изтощение. Дължало се на състоянието й — неврологична дисфункция, нарушаваща баланса при отделянето на допамин. Очевидно тези нарколептични пристъпи бяха неустоими и сковаващи. Все едно върху лицето ти да метнат одеяло, каза ми тя. Но когато отворих дума за това пред нейния лекар, той ме изгледа продължително и едва забележимо поклати глава; несъгласието му беше и предложение да продължа да се преструвам. „Тя е болна — каза ми той — и е уморена.“