Иэн Макьюэн - Черните кучета

Вместо това, без да откъсвам очи от снимката, аз казах: „Изглежда, че животът на Бърнард е бил непрекъсната прогресия, надграждане върху онова, което е имал, а твоят живот е бил една дълга трансформация…“.

За жалост Джун възприе това като въпрос за Бърнард.

— Знаеш ли за какво искаше да говори той, когато дойде миналия месец? За еврокомунизма! Предната седмица се срещнал с някаква италианска делегация. Дебели злодеи с костюми, които си правят банкети за нечия чужда сметка. Каза, че е обзет от оптимизъм! — рече тя и кимна към снимката. — Джереми, той беше истински развълнуван! Както едно време. „Прогресия“ е твърде мило определение. Аз бих казала стаза. Застой.

Тя знаеше, че не е така. Бърнард беше напуснал партията преди много години, бе станал депутат на лейбъристите, човек от върхушката, член на либералните й останки, с постове в правителствени комисии по радиопредаванията, околната среда и порнографията. Онова в Бърнард, което Джун наистина не можеше да приеме, беше неговият рационализъм. Но на мен не ми се искаше да навлизам в тази тема. Исках отговор на въпроса си, на въпроса, който не бях изрекъл на глас. Престорих се, че се съгласявам с нея.

— Да, трудно е човек да си представи, че някой може да се развълнува от такова нещо сега.

Джун отметна глава назад и затвори очи — позата й за задълбочено мислене. Неведнъж преди се бяхме питали как и защо Джун бе променила живота си. И всеки път отговорът изглеждаше малко по-различно.

— Готови ли сме? Прекарах цялото лято на трийсет и осма година на гости у едно френско семейство близо до Дижон. Ако щеш вярвай, но те бяха в бизнеса с горчица. Научиха ме да готвя, както и че на земята няма по-хубава страна от Франция — едно убеждение от младостта, което не ми се случи да ревизирам. Когато се върнах, тъкмо навършвах осемнайсет години и получих подарък колело — ново и красиво. Тогава още бяха на мода велосипедните клубове и аз станах член на един от тях — на Амършамския социалистически велосипеден клуб. Може би го направих с мисълта да шокирам задръстените си родители, макар че не си спомням да са се противопоставяли. В празничните дни двайсетина души отивахме на пикник — въртяхме педалите по междуселските пътища към хълмовете Чилтърн или се спускахме по стръмните склонове към Тейм и Оксфорд. Клубът ни поддържаше връзка с други клубове, а някои от тях се бяха присъединили към Комунистическата партия. Нямам представа дали е било планирано, имало ли е някаква конспирация, някой трябва да извърши проучване. Вероятно е станало съвсем спонтанно — така се получи, че тези клубове се превърнаха в наборни пунктове за нови членове. Никой никога не ми е изнасял лекции. Никой не ми е проглушавал ушите. Просто се оказах сред хора, които ми харесваха, хора весели и умни, а разговорите бяха такива, каквито би могъл да си представиш: за проблемите на Англия, за несправедливостите и страданията, как могат да се оправят нещата и как ги оправят тези неща в Съветския съюз. Какво прави Сталин, какво бил казал Ленин, какво са писали Маркс и Енгелс. Имаше и слухове. Кой е в партията, кой всъщност е бил в Москва, какво значи да станеш член, кой се кани да влезе и така нататък…

Говорехме за всичко това, бъбрехме и се кикотехме, докато карахме велосипедите си вън от града, докато седяхме по прекрасните хълмове с донесените сандвичи, или спирахме край градинския пъб на някое село да изпием половинка бира с лимонада. От самото начало партията и всичко, което олицетворяваше тя, всички онези заклинания за обща собственост върху средствата за производство, за историческото и научно обусловеното рождено право на пролетариата, за премахването на не знам какво си — цялото това плещене се свързваше в моето съзнание с букови гори, житни ниви, слънце и спускане по склона по онези алеи, които през лятото се превръщат в тунели. Комунизмът и моята страст към природата, както и интересът ми към едно-две хубави момчета по къси панталони — всичко това се смесваше и признавам, че наистина много се вълнувах.

Не беше никак великодушно от моя страна, но докато записвах, взех да се чудя дали не бях използван като проводник, като посредник за едно последно уточнение на нещата от живота на Джун. Тази мисъл ме накара да не се чувствам чак толкова неудобно, че няма да напиша исканата от нея биография.

Джун продължи да разказва. Беше обмислила всичко доста добре.

— Това беше началото. Осем години по-късно аз най-после станах член на партията. И щом го направих, стигнах края — това беше началото на края.