Иэн Макьюэн - Черните кучета

Сега дишаше плитко и учестено; дървото на бръчките върху челото й беше застинало, някак оредяло, сякаш зимата бе оголила клоните му. Празната й чаша отчасти скриваше снимката. Каква промяна! Все още бях достатъчно млад, за да се изумявам. В рамката — неизписаната още кожа, красивата кръгла глава, опряна на рамото на Бърнард. Познавах ги от по-късните им години, но изпитвах нещо като носталгия по краткото, отдавнашно време, когато Бърнард и Джун са били заедно, изпълнени с любов, без усложнения. Преди колапса. Това също допринасяше за невинността на снимката — и двамата не са знаели колко дълго и в каква степен ще бъдат пристрастени един към друг и ще изпитват раздразнение: Джун от нерадостното духовно обедняване на Бърнард и „фундаменталната липса на сериозност“, от слепия му рационализъм, от арогантната настойчивост на твърденията му „противно на всички събрани доказателства“, че разумното социално инженерство ще отърве човечеството от бедите му и от склонността му към насилие; Бърнард, заради предателството на Джун, изменила на обществената си съвест, заради нейния „фатализъм, породен от защитните й реакции“, заради „безкрайното й лековерие“; само колко се беше измъчил от непрекъснато увеличаващия се списък на нещата, в които Джун беше сигурна: еднорози, горски духове, ангели, медиуми, самолечение, колективното несъзнавано, „Христос в нас“.

Веднъж попитах Бърнард за първата му среща с Джун, по време на войната. С какво го беше привлякла? Той не си спомняше такава среща. През първите месеци на 1944 година някак постепенно забелязал, че в канцеларията на административния център на Лондонския университет един-два пъти седмично идва млада жена, оставя преведени от френски документи и взема нова работа. Всички в канцеларията на Бърнард знаели френски, а материалите не били сложни. Той не виждал ползата от Джун, затова и не я забелязвал. Тя не съществувала за него. После чул някой да казва, че е хубава, и следващия път се загледал в нея. Взел да се чувства разочарован в дните, когато тя не се появявала, и глупаво щастлив, когато идвала. Когато най-после колебливо я заприказвал, открил, че с нея се общува лесно. А се опасявал, че на такава красавица положително ще й бъде неприятно да разговаря с дългоуха върлина като него. Джун обаче като че ли го харесала. Обядвали в един от малките ресторанти „Джо Лайънс“ на „Странд“, където той прикрил своята нервност, като говорел на висок глас за социализма и за насекомите — ентомологията му била станала нещо като хоби. По-късно изумил колегите си, като я убедил една вечер да отиде с него на кино — не, не си спомнял кой бил филмът — в киносалон на „Хеймаркет“, където събрал смелост да я целуне: най-напред по опакото на ръката, като пародия на старомодна любовна история, после по бузата, а после по устните; главозамайващ забързан кадър — всичко, от бъбренето до първата целомъдрена целувка, отнело по-малко от четири седмици.

А ето и разказа на Джун: един скучен следобед работата й на устна преводачка, която понякога превеждала и писмено официални документи от френски, я отвела до един коридор в административната част на Лондонския университет. Минала покрай отворената врата на една канцелария редом със стаята, където имала работа, и видяла висок млад мъж с необичайно наглед лице, настанил се неудобно на дървен стол, с качени на бюрото крака, погълнат от нещо, което правело впечатление на много сериозна книга. Вдигнал очи, за миг уловил погледа й и се върнал към четенето, тутакси забравяйки за нея. Тя се задържала там толкова дълго, колкото да не изглежда неприлично — не повече от няколко секунди — и го зяпала, гледала го направо влюбено, докато се правела, че се рови в кафявата папка, която държала в ръка. Повечето млади мъже, с които била излизала, започвали да й харесват едва когато превъзмогнела неопределимата си антипатия. Този бил „нейният тип“ — сега разбирала тази дразнеща фраза в пълния й смисъл. Очевидно бил умен — всички в тази канцелария били умни, — а и на нея й харесали непохватната безпомощност на едрогабаритното му тяло и широкото му, излъчващо благородство лице, както и предизвикателният факт, че я погледнал, но не я видял. Много малко мъже го правели.

Впоследствие си намирала претексти да се отбива в стаята, където работел той. Оставяла неща, които трябвало да носи друго момиче от нейната служба. За да удължи престоя си, а и защото Бърнард не поглеждал в нейната посока, се насилила да започне флирт с един от колегите му, тъжен младеж от Йоркшър с петна по лицето и писклив глас. Веднъж се блъснала в бюрото на Бърнард, за да му разлее чая. Той се намръщил и взел да попива локвичката с кърпата си, като продължавал да чете. Носела му пакети, които били за други хора. Той любезно я упътвал. Йоркширецът с болка на сърцето обявил своята самота. Казал, че не очаква от нея да се омъжи за него, макар че не го изключвал. Но истински се надявал, че ще станат възможно най-близките приятели, като брат и сестра. Джун разбрала, че трябва да действа бързо.