Иэн Макьюэн - Черните кучета

В ролята си на семеен аутсайдер аз бях както заблуден, така и скептично настроен. Обратите са изобретение на разказвачи и драматурзи, необходим механизъм, чрез който животът е сведен до нелицеприятен сюжет, поуката следва да се извлече от поредица от действия и публиката трябва да бъде изпратена да си ходи с нещо незабравимо, белязало израстването на главния герой. Съзиране на светлина, момент на истина, повратна точка — със сигурност сме заимствали тези изрази от Холивуд или от Библията, за да придаваме със задна дата смисъл на обременената памет. „Черните кучета“ на Джун. Седнал до леглото с бележник в скута, сдобил се с привилегията да надникна в нейната пустота, споделяйки световъртежа й, аз установих, че тези почти несъществуващи зверове носят твърде голяма утеха. Още една репетиция на прословутата случка щеше да й придаде прекалена убедителност.

Когато задряма, Джун, изглежда, се беше смъкнала надолу в леглото. Сега се помъчи да седне, но нямаше сила в китките, а ръцете й не намираха опора в завивките. Понечих да стана, за да й помогна, но тя ми отказа с някакъв звук, с пъшкане, претърколи се на една страна, за да е обърната към мен, и опря лице в прегънатия ъгъл на една възглавница.

Започнах бавно. Дали пък не бях злонамерен? Мисълта ме обезпокои, но вече бях започнал.

— Не смяташ ли, че светът би трябвало да може да примири начина, по който ти гледаш на нещата, с този на Бърнард? Не е ли за добро, когато някои се вглъбяват в себе си, докато други се заемат да оправят света? Цивилизацията не е ли плод на различията?

Последният риторичен въпрос дойде в повече на Джун. Намръщеното й неутрално внимание се разсея в избухналия смях. Ставаше й непоносимо да лежи. Помъчи се да се приповдигне и този път успя — сега седеше и ми говореше, като трудно си поемаше дъх.

— Джереми, ти си много мил, но говориш такива празни приказки! Прекалено много се стремиш да бъдеш почтен, искаш всички да те харесват и да се харесват взаимно… Това е!

Най-после бе изправила гръб. Беше сключила върху чаршафа загрубелите си ръце на градинарка и ме гледаше със скрито злорадство. Или с майчинско съжаление.

— И защо тогава светът не се е оправил ? С безплатното здравеопазване, повишаващите се заплати, колите, телевизорите и електрическите четки за зъби на глава от населението? Защо не са доволни хората? Дали не липсва нещо в тези подобрения?

Сега, когато тя ми се подиграваше, аз се почувствах свободен и тонът ми стана малко по-груб.

— Значи, според теб модерният свят е една духовна пустиня? Дори ако това клише отговаря на истината, какво ще кажеш за себе си, Джун? Ти защо не си щастлива? Всеки път когато дойда, ми показваш, че продължаваш да се чувстваш огорчена заради Бърнард. Защо продължаваш да се ровиш? Какво значение има вече? Остави го на мира. Фактът, че не го правиш или не можеш да го направиш, не говори много добре за методите ти.

Дали не отидох твърде далече? Докато говорех, Джун гледаше към прозореца в другия край на стаята. Когато свърших, настъпилата тишина бе нарушена от продължилото дълго поемане на въздух; още по-дълбока тишина, последвана от шумно издишване. Джун погледна право в мен.

— Вярно е. Това наистина е вярно… — Тя замълча, преди да реши какво да каже. — Всичко стойностно, което съм направила някога, е трябвало да направя сама. Това нямаше значение по онова време. Бях доволна и, между другото, поначало не очаквам да бъда щастлива. Щастието е нещо случайно, като светкавица през лятото. Но аз наистина намерих успокоение на духа и през всичките тези години си мислех, че ми е добре да съм сама. Имах семейство, приятели, гости. Радвах се, когато идваха, и се радвах, когато си тръгваха. Сега обаче…

Бях я подтикнал да остави спомените и да премине към признания. Отгърнах нова страница от бележника си.

— Когато ми казаха колко съм болна и дойдох тук, за да се откъсна от света за последен път, самотата започна да ми изглежда като най-големия ми провал. Като огромна грешка. Да имаш уреден живот — какъв е смисълът, ако си сам? Когато си мисля за всички онези години във Франция, понякога усещам как в лицето ми духа студен вятър. Бърнард ме смята за глупава окултистка, а пък аз го смятам за политкомисар с рибешки очи, който би написал донос за повечето от нас, ако това можеше да осигури материален рай на земята — това е семейната история, това е семейната комедия. Истината е, че двамата се обичаме, винаги е било така, обсебени сме един от друг. Но не успяхме да използваме любовта си за нищо. Не си изградихме живот. Не се отказахме от любовта, но и не се поддадохме на нейната власт. Проблемът е лесен за описване, само че ние никога не го описахме. Никога не си казахме: „Виж, след като се чувстваме така, накъде да вървим оттук нататък?“. Нищо подобно. Беше непрекъсната неразбория, спорове, уговорки за децата, всекидневен хаос и задълбочаваща се раздяла и различни държави. Като се изолирах от всичко това, постигнах спокойствие. Ако изпитвам гняв, то е, защото не съм си простила. Ако можех да левитирам на сто стъпки над земята, това не би компенсирало факта, че изобщо не се научих как да разговарям с Бърнард или да бъда с него. Винаги когато ме е яд на някой от последните социални провали, отразени във вестниците, ми се налага да си напомням, че не мога да очаквам от милиони непознати с конфликтни интереси да постигнат разбирателство, след като аз не успях да изградя една проста общност с бащата на децата ми, с мъжа, когото обичах и за когото оставах омъжена. А има и още нещо. Ако продължавам да се заяждам с Бърнард, то е, защото ти си тук, а аз знам, че го виждаш от време на време, пък и — трябва ли да го казвам? — ти ми напомняш за него. Ти, слава Богу, нямаш неговите политически амбиции, но като него се държиш резервирано и на разстояние, което ме и вбесява, и привлича. И…