Иэн Макьюэн - Черните кучета

Джун улови въпросителния ми поглед. Защо „нещастна“? И нетърпеливо пое въздух.

— Онова, което твоето поколение не знае, а моето почти е забравило, е колко невежи бяхме все още, колко странни бяха тогава нагласите по отношение на секса и всичко, свързано с него. Противозачатъчни, развод, хомосексуалност, венерически болести. Бременността извън брака бе нещо немислимо, възможно най-лошото нещо. През двайсетте и трийсетте уважавани семейства пращаха бременните си дъщери в заведения за душевноболни, където ги държаха под ключ. Неомъжени майки бяха извеждани по улиците и унижавани от организации, от които се очакваше да се грижат за тях. Момичета умираха при опит да абортират. Сега изглежда като лудост, но по онова време едно бременно момиче по-скоро имаше чувството, че всички са прави, а то е лудото и заслужава онова, което му се случва. Официалното отношение изискваше наказателни мерки, беше толкова безжалостно. Естествено, нямаше финансова подкрепа. Неомъжената майка биваше отритната, заклеймявана, зависеше от подаянията на злобни хора, църковни групи и тям подобни. На всички ни бяха известни по пет-шест ужасни поучителни истории, които да ни предупреждават да не кривнем от пътя. Те не бяха достатъчни, за да ме спрат онзи следобед, но аз със сигурност си мислех, че решавам съдбата си, когато се качвах по стълбите до стаичката на най-горния етаж на къщата, докато вятърът и дъждът плющяха по прозореца точно както днес. Не разполагахме с предпазни средства, разбира се, и в невежеството си аз смятах, че забременяването ми е неизбежно. Но знаех, че не съм в състояние да се върна назад. Чувствах се нещастна, но същевременно вкусвах свободата. Свобода, на каквато си представях, че сигурно се радва престъпникът макар и за миг, докато се готви да извърши намисленото престъпление. Винаги повече или по-малко бях правила онова, което хората очакваха от мен, но сега за първи път знаех какво правя. И просто трябваше — трябваше, Джереми, да се доближа до този мъж…

Лекичко се изкашлях.

— И… хм… как беше?

Не можех да повярвам, че задавам този въпрос на Джун Тремейн. Джени никога не би ми повярвала.

Джун отново шумно се изсмя. Не я бях виждал толкова въодушевена.

— Беше изненада! Нямаше по-тромаво същество от Бърнард, той вечно си разсипваше питието или си удряше главата в някоя греда. За него беше цяло мъчение да запали нечия цигара. Сигурна бях, че не е имал друго момиче. Затова по-скоро си мислех, че сме две изгубили се в гората деца, но, честна дума, това не ме интересуваше. Исках го при моите условия. Покачихме се на тясното легло. Аз се кисках от ужас и възбуда, а Бърнард — можеш ли да повярваш? Бърнард се оказа гений. С определенията, които човек може да намери в един любовен роман: нежен, силен, умел, а и… изобретателен . Когато свършихме, направи нещо абсурдно. Изведнъж скочи, изтича до прозореца и го отвори насред бурята; изправи се там гол, висок, слаб, бял; заудря се в гърдите и зарева като Тарзан, докато вихрушката от листа нахлуваше вътре. Толкова глупаво изглеждаше! Знаеш ли, избухнах в такъв смях, че се напиках в леглото. Наложи се да обърнем дюшека наопаки. После събрахме стотиците листа от килима. Сложих чаршафите в една пазарска чанта и ги отнесох у дома, изпрах ги и с помощта на приятелката ми отново ги постлах на леглото. Приятелката ми, с година по-голяма от мене, до такава степен се беше отвратила, че с месеци не ми проговори!

Понеже самият аз преживявах нещо от престъпната свобода на Джун отпреди четирийсет и пет години, малко оставаше да отворя дума за размера, който Бърнард бил „получил“. Дали просто ставаше въпрос, както сега ми се струва, за обичайно злословие от страна на Джун? Или за парадоксалната тайна на неговия успех? Или пък, при положение, че той имаше толкова дълго тяло, проблемът може би опираше до грешка в съотношението? Има обаче неща, за които човек не може да попита тъща си, а и освен всичко друго сега тя се беше намръщила в опит да намери точните формулировки.

— Може би седмица по-късно Бърнард дойде у дома и се запозна с родителите ми; почти съм сигурна, че точно тогава събори пълен чайник върху уилтънския килим. Като оставим това настрана, той беше преуспяващ и отлично ми подхождаше: частна гимназия, Кеймбридж, приятни маниери и една такава стеснителност, когато разговаря с по-възрастните. Така че започнахме да водим двойствен живот. Бяхме милите млади хора, които радват сърцата на всички с намерението си да сключат брак веднага щом свърши войната. Същевременно двамата продължихме започнатото. В административния отдел на Лондонския университет, а и в други държавни сгради, имаше неизползвани стаи. Бърнард много хитро намираше ключове. А през лятото разполагахме с буковите гори край Амършам. Това беше пристрастеност, лудост, таен живот. Тогава вече вземахме предпазни мерки, но да си призная, станало ми беше все едно… Винаги когато разговаряхме за света извън нас, разговаряхме за комунизма. Това беше другата ни обсесия. Твърдяхме, че сме готови да простим на партията за нейната глупост в началото на войната и да станем членове веднага щом настъпи мирът и напуснем работа. Маркс, Ленин, Сталин, пътят напред — бяхме на едно мнение за всичко. Чудесен съюз на тела и умове! Сложихме основите на собствена утопия и беше само въпрос на време и народите по света да последват нашия пример. Тези месеци ни формираха. Зад цялото ни неудовлетворение, изпитано през изминалите до днес години, се крие желанието да се върнем в онези щастливи дни. Щом започнахме да виждаме света по по-различен начин, усетихме, че времето ни изтича, и спряхме да проявяваме търпение един към друг. Всяко несъгласие представляваше прекъсване на нещо, което ние знаехме, че е възможно — и скоро нямаше друго, освен прекъсвания. Накрая времето наистина изтече, но спомените останаха — те ни обвиняват, затова никой от нас все още не може да остави другия на мира… Едно нещо, което научих на сутринта след долмена, беше, че притежавам храброст, физическа храброст, и мога да се справям сама. Това е важно откритие за жена, или поне така беше по мое време. Може да беше и съдбовно, разрушително откритие. Сега вече не съм толкова убедена, че трябваше да се справям сама. Останалото е трудно за разказване, особено пред скептик като тебе.