Иэн Макьюэн - Черните кучета

Понечих да възразя, но тя махна с ръка.

— Бездруго ще го повторя. Чувствам се уморена. Скоро ще трябва да си тръгнеш. А искам и да се върнем на съня. Искам да съм сигурна, че си го разбрал правилно.

Тя се поколеба, събирайки сили за последния тур на разговора за този следобед.

— Знам, че според всички придавам прекалено голямо значение на това — младо момиче, изплашено от две кучета на пътека извън населеното място. Но само почакай, докато и ти стигнеш до момента, в който ще се опиташ да придадеш смисъл на живота си. Или ще установиш, че си прекалено стар и мързелив, за да правиш такъв опит, или ще постъпиш като мен и ще подбереш определено събитие, ще намериш в нещо обикновено и обяснимо средство да изразиш онова, което иначе би останало изгубено за теб: конфликт, промяна на мнението, ново тълкуване. Не твърдя, че тези зверове са нещо друго, а не онова, което изглеждаха. Независимо от приказките на Бърнард, аз всъщност не вярвам, че са слуги на Сатаната, кучета от Ада, знамения от Господ или каквото той обяснява на хората, че си мисля. Има обаче една страна на историята, която не му се иска да изтъква. Попитай го следващия път когато се видите какво ни каза кметът на Сен Морис за тези кучета. Бърнард ще си спомни. По времето на един дълъг следобед на терасата на „Отел дьо Тийол“. Не съм митологизирала тези зверове. Използвах ги. Те ме освободиха. Направих откритие.

И Джун плъзна по чаршафа ръка към мен. Не можах да се насиля, за да протегна и аз ръка и да уловя нейната. Някакъв журналистически импулс, някакво особено понятие за неутралитет ми попречи. Докато тя продължаваше да говори, а аз продължавах да транскрибирам думите й с наредените нагъсто арабески на сиглите, усетих се безтегловен, с празна глава, разпънат в своята несигурност между две точки — баналното и проницателното; не знаех кое от двете чувам. Наведох се смутен над записките си, за да не срещам очите й.

— Срещнах злото и открих Господ. Наричам това мое откритие, но, разбира се, то нито е нещо ново, нито е мое. Всеки го постига сам за себе си. Хората използват различни думи, за да го опишат. Предполагам, че всички велики световни религии са основани от индивиди, установили контакт с някаква духовна действителност и после положили усилия да запазят живо придобитото познание. По-голямата част от него се изгубва в правила, дейности и пристрастеност към властта. Така става с религиите. Накрая обаче едва ли има значение как го описваме, стига да сме схванали основната истина: че в себе си имаме неизчерпаеми ресурси, потенциал за едно по-високо равнище на съществуване, доброта…

Бях чувал и преди това в една или друга форма: от предразположен към духовното директор на училище, викарий отцепник, стара приятелка, завърнала се от Индия, хора с кариера от Калифорния и замаяни хипита. Джун забеляза, че помръдвам на стола, но настойчиво продължи.

— Наречи го Бог, или дух на любовта, атман, Христос или природни закони. Онова, което видях в този ден, което виждам и през много дни оттогава насам, беше сияние от цветна светлина около тялото ми. Но проявлението не е от значение. Важното е да се свържеш с неговия център, да стигнеш до скритата същност, а после да я разшириш и задълбочиш. И после да я предадеш на другите. Целебната сила на любовта…

Споменът за онова, което последва, все още ме измъчва. Не можах да се удържа, просто дискомфортът ми неимоверно нарасна. Непоносимо ми стана до го понасям повече. Може би годините, прекарани в самота, бяха средата, която подхранваше скептицизма ми, защитата ми срещу тръбния зов да обичам, да се усъвършенствам, да се откажа от защитната броня на своята индивидуалност и да гледам как тя се разтваря в хладкото мляко на всеобщата любов и доброта. Подобни думи ме карат да се изчервявам. Сърцето ми се свива за хората, които говорят по този начин. Не го разбирам, не му вярвам.

Като измънках някакво извинение, че ми се е схванал кракът, аз се изправих, но прекалено бързо. Столът ми се прекатури и със силен трясък се удари в шкафа. От двама ни аз бях този, който се стресна. Джун ме наблюдаваше с известно задоволство, а аз взех да се извинявам за прекъсването. Тя каза:

— Знам. Думите се умориха, а и аз се уморих. По-добре ще е някой друг път да ти обясня какво имам предвид. Друг път…

Нямаше сили да атакува безверието ми. Следобедът стигна края си.

Отново се опитах да се извиня за проявената грубост, но тя се намеси, преди да съм свършил. Говореше като че ли с безразличен тон, но въпреки това може и да се беше обидила.