Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Нали нямаш нищо против да изплакнеш чашите, преди да си тръгнеш? Благодаря ти, Джереми.

Докато стоях на умивалника с гръб към нея, чух как въздиша, намествайки се в леглото. Клоните отвън все така се полюшваха от вятъра. За миг изпитах радост, че отново ще се присъединя към света, ще позволя на западния вятър да ме издуха чак до Лондон, в моето настояще и вън от миналото на Джун. Докато бършех чашите и чинийките и ги връщах на полицата, се опитах да измисля по-подходящо извинение за грубото си държане. Душа, живот след смъртта, изпълнена със смисъл Вселена: именно утехата, която тази добросърдечна вяра носеше, ме измъчваше; убеждението и личният интерес се преплитаха прекалено здраво. Но как можех да кажа това на Джун?

Когато се обърнах към нея, видях затворените й очи. Дишането й отново бе станало повърхностно. Но още не беше заспала. Докато си вземах чантата, оставена близо до леглото, тя измърмори, без да ме поглежда:

— Исках да преповторим съня.

Беше записан в бележника ми — краткият, все един и същи сън, явяващ й се на заспиване, който я преследваше от четирийсет години. Две кучета тичат по пътека, водеща към пролома. По-голямото оставя кървава диря, която отчетливо се вижда по белите камъни. Джун знае, че кметът на близкото село не е изпратил хора, за да хванат зверовете. Кучетата се спускат в сянката, хвърлена от високите скали, минават през гъсталака и излизат от другата му страна. Тя ги вижда отново оттатък пролома, тръгнали към планините, и макар че се движат много далече от нея, обзема я ужас: знае, че ще се завърнат.

— Записал съм го — уверих я аз.

— Не бива да забравяш, че ми се явява още докато съм полузаспала. Аз направо ги виждам , Джереми.

— Няма да забравя.

Тя кимна, все така затворила очи.

— Може ли да не те изпращам?

Каза това полу на шега, с една изнемощяла ирония. Наведох се над нея, целунах я по бузата и прошепнах в ухото й:

— Мисля, че ще се оправя и сам.

После тихо прекосих стаята й, излязох в коридора на завихрения в червено и жълто мокет и си помислих, както винаги когато си тръгвах, че съм я видял за последен път.

Както и се оказа.

Почина подир месец — „тихо, в съня си“, както обясни старшата сестра, която съобщи на Джени за станалото. Ние не повярвахме, че е било така, но и не искахме да изказваме съмнения.

Погребахме я в църковното гробище на селото до „Кестенов простор“. Закарахме дотам децата си и двама братовчеди; взехме и Бърнард. Не пътувахме добре. Денят беше горещ, в колата бяхме натясно, а по магистралата имаше ремонт и голямо движение. Бърнард, седнал отпред, мълча през цялото време. Понякога за секунда-две закриваше с ръце лицето си. Иначе все гледаше напред. Не си личеше да плаче. Джени седеше отзад с бебето в ръце. Децата откъм нейната страна разсъждаваха за смъртта. Ние безпомощно слушахме, без да сме в състояние да отклоним разговора в друга посока. Четиригодишният Александър беше поразен, че се готвим да сложим баба му, към която беше много привързан, в дървен сандък, да я спуснем в земята и да я засипем с пръст.

— На нея това не й харесва — каза уверено той.

Хари, седемгодишният му братовчед, изложи фактите.

— Тя е умряла, глупчо! Умряла, изстинала, вкочанена. И не знае нищо за това.

— А кога ще се върне?

— Никога. Когато умреш, не се връщаш.

— Кога, кога ?

— Никога, никога ни-ко-га! Тя е в рая, глупчо!

— Но кога ще си дойде? Дядо? Кога, дядо?

Изпитахме облекчение, че на едно толкова отдалечено място се бе събрала голяма тълпа. По пътя за норманската църква десетки автомобили бяха спрели под ъгъл върху тревясалия банкет. Въздухът над горещите им покриви трептеше. Аз тъкмо започвах редовно да ходя по погребения, дотук — само светски за трима приятели, починали от СПИН. Дотогава англиканската служба ми беше позната главно от филмите. Като някой от великите монолози на Шекспир, надгробното слово, фрагменти от което са се запечатали в паметта ми, се състоеше от поредица блестящи фрази, заглавия на книги, замиращи интонации, от които все пак лъха живот, и сурова съсредоточеност, от която те побиват тръпки. Гледах Бърнард. Стоеше отдясно на викария, долепил спуснатите си ръце до тялото, и гледаше право напред, както правеше и в колата; добре се владееше.

След службата видях, че се отдели от старите приятели на Джун — бродеше между надгробните камъни, от време на време спираше, за да прочете надписа, и накрая се запъти към един тис. Остана в сянката му, опрял лакти на гробищната ограда. Тръгнах към него, за да му кажа няколкото нескопосни изречения, които си бях намислил, когато го чух да вика името на Джун над оградата. Приближих се и видях, че хлипа. Наведе напред дългото си слабо тяло, после отново се изправи. Плачеше и се поклащаше в сянката. Обърнах се, смутен, че му се натрапвам, минах покрай двамата мъже, които зариваха гроба, и тръгнах да настигна тълпата от разговарящи хора, чиято тъга се разпръсваше в летния въздух. Върволицата се виеше към изхода на гробището, после тръгна по пътя, мина покрай паркираните автомобили и стигна до поляна с неокосена трева, насред която имаше кремав на цвят палатков павилион за увеселения с вдигнати странични платнища заради жегата. Зад гърба ми сухата пръст и чакълът дрънчаха по лопатите на гробарите. Пред мен нещата бяха както Джун би си ги представила: деца, които се пъхат под въжетата на павилиона, после се връщат обратно; келнери с колосани бели сака раздават питиета от покрити с чаршафи четириноги дървени магарета; и първите гости — млада двойка, излегнала се на тревата.