Иэн Макьюэн - Черните кучета

Бърнард винаги успяваше да представи мнението си като установен факт и увереността му наистина притежаваше някаква ретроактивна сила. От мен се искаше да изложа друг възглед, независимо дали го споделям, или не. Навиците на Бърнард за воденето на лични разговори бяха формирани през годините на публични дебати. Смяташе се, че истината се разкрива чрез достатъчно много дискусии между противници. На път за летище „Хийтроу“ аз услужливо поведох спор, като заявих, че източногерманците може да запазят своята привързаност към някои елементи от системата си и следователно не е изключено асимилирането им да се затрудни; че армията на Съветския съюз има стотици хиляди военнослужещи в ГДР и с положителност може да повлияе на изхода, ако поиска, и че бракосъчетанието на двете системи в практическо и икономическо отношение може да отнеме години.

Той доволно кимна. С брадичка, все още опряна на пръстите, търпеливо изчака да свърша, за да се заеме с моите доводи. Подреди ги методично. Огромният народен импулс против източногерманската държава бил стигнал до стадий, когато неизчезналите привързаности щели да се проявят доста по-късно под формата на носталгия. Съветският съюз вече не проявявал интерес към контрола над източните си сателити, вече бил свръхсила само във военно отношение и сериозно се нуждаел от добронамереността на Запада и от немските пари. Колкото до практическите трудности на германското обединяване, те можели да бъдат преодолени след време, когато политическият брак осигурял на канцлера мястото му в книгите по история и добър шанс да спечели следващите избори с милиони нови и благодарни избиратели.

Бърнард не спираше да говори и, изглежда, не беше забелязал, че таксито стои пред терминала. Наведох се напред и уредих сметката, докато той надълго и нашироко анализираше третия от моите доводи. Шофьорът се обърна назад и отвори плъзгащата се стъклена преграда, за да слуша. Беше над петдесетте, съвсем плешив, с месесто бебешко лице и гледаше втренчено с огромните си ярки флуоресцентно сини очи.

Когато Бърнард свърши, шофьорът се намеси.

— Добре де, а после какво, приятел? Фрицовете пак ще се надуят. Тогава ще започнат неприятностите…

В мига, когато шофьорът заговори, Бърнард се сепна и взе да търси чантите си. Последствието от обединяването на Германия се очертаваше да бъде следващата тема за дебат, но вместо да се включи, дори за някоя нищожна минута, Бърнард се смути и се засили да слиза.

— Къде отива стабилитетът? — питаше шофьорът. — Къде отива балансът на силите? На изток имаме разорената Русия и разни малки държавици като Полша и подобни, затънали в лайната със заемите си и всичко останало…

— Да, да, прав сте, има основание за безпокойство — каза Бърнард, докато се измъкваше на безопасния тротоар. — Джереми, да не изпуснем самолета…

Шофьорът беше свалил прозореца си.

— На запад е Великобритания, обаче тя не е европейски играч, не и изцяло. Все още си е завряла езика в американския гъз, да ме простите за грубостта. Така че остават французите. Божичко, французите!

— Довиждане и благодаря! — изгука Бърнард и беше готов дори да си грабне сам чантите и да се заклати с тях, само и само да се отдалечи на известно разстояние. Настигнах го при автоматичните врати на терминала. Остави си чантите пред мен и като потърка дясната си ръка с лявата, каза:

— Не мога да търпя словоизлиянията на таксиметрови шофьори.

Разбирах какво има предвид, но си помислих също така, че е прекалено придирчив по отношение на хората, с които води дебати.

— Изгубил си връзката с масите.

— Никога не съм я имал, момчето ми. Силата ми беше в идеите.

Половин час след излитането си поръчахме шампанско от количката с питиета и вдигнахме тост за свободата. После Бърнард се върна към въпроса за връзката с масите.

— Джун например я имаше. Можеше да общува с всеки. Щеше да се разговори с този таксиметров шофьор. Изненадващо за човек, който свърши като отшелник. Тя беше по-добър комунист от мене, наистина.

В последно време споменаването на Джун пораждаше в мен леко чувство за вина. Откакто почина през юли 1987 година, не бях направил нищо за мемоарите, които се предполагаше, че ще напиша, освен че подредих бележките си и ги прибрах в кутия за документи. Работата ми (имам малко специализирано издателство за учебници), семейният живот, преместването в нова къща миналата година — обичайните извинения не улесняваха нещата. Може би пътуването ми до Франция, до bergerie и асоциациите, свързани с това, щяха да ми дадат нов тласък. А и все още имаше неща, които исках да науча от Бърнард.