Иэн Макьюэн - Черните кучета

Час по-късно Бърнард отново се обади. Вече от четири години се обръщаше към мен с „мило момче“ — подозирам, че започна, откакто станах член на джентълменския клуб „Гарик“. Според Джени това беше разстоянието, изминато от времето на „другарю“.

— Мило момче, искам да замина за Берлин възможно най-скоро.

— Чудесна идея — веднага казах аз. — Трябва да заминеш.

— Билетите са с цената на златото. Всички искат да пътуват. Запазил съм две места за един полет днес следобед. До един час трябва да потвърдя.

— Бърнард, заминавам за Франция.

— Промени плана си. Това е исторически момент.

— Ще ти се обадя по-късно.

Джени нападна баща си.

— Трябва да отиде, за да види как Голямата му грешка е била поправена. И има нужда някой да му носи багажа.

Представено по този начин, не звучеше добре и бях готов да кажа „не“. Но докато закусвахме пред победоносното тенекиено предизвикателство на черно-белия портативен телевизор, поставен до кухненския умивалник, започнах да изпитвам неудържима възбуда, нужда от приключения след дните, изпълнени с домашни отговорности. От телевизора отново се разнесе приглушен рев и аз се почувствах като момче, което не са пуснали на стадиона в деня на финалите за купата. Историята се пишеше без мене.

След като закарах децата на занималните им и на училище, аз отново отворих пред Джени дума по въпроса. Тя се радваше, че си е у дома. Разнасяше със себе си безжичния телефон, ходеше от стая в стая и обикаляше цветята, които бяха клюмнали под моите грижи.

— Иди! — беше нейната препоръка. — Не ми обръщай внимание, аз ти завиждам. Но преди да тръгнеш, гледай да свършиш, каквото си започнал.

Най-добрата от всички възможни уговорки. Промених маршрута на полета си до Монпелие, за да мина през Берлин и Париж, и потвърдих резервациите на Бърнард. Обадих се в Берлин на моя приятел Гюнтер да го питам дали би ни заел апартамента си. Позвъних на Бърнард да му кажа, че ще го взема с такси в два часа. Отмених ангажиментите си, оставих указания и приготвих пътните си чанти. По телевизията показваха дълга половин миля опашка пред една банка — източноберлинчани чакаха, за да вземат своите сто дойче марки. Двамата с Джени се върнахме в спалнята за час, после тя побърза да отиде на някаква среща. Седях в кухнята по халат и обядвах рано с притоплени остатъци от вчерашното ядене. На портативния телевизор се виждаше, че източноберлинчани преминават и на други места през Стената. Хора от всички краища на света се събираха в Берлин. Очертаваше се грандиозен купон. Журналисти и телевизионни екипи не можеха да си намерят свободни стаи в хотелите. Когато отново се качих на горния етаж и влязох под душа, ободрен и с прочистено от любенето съзнание, докато ревях откъси от арии на Верди, които си спомнях на италиански, сам себе си поздравих, че водя богат и интересен живот.

Час и половина по-късно оставих таксито да чака на Адисън Роуд и спринтирах нагоре по стълбите до апартамента на Бърнард. Той всъщност чакаше вътре, до отворената врата, с шапка и палто в ръце, а пътните чанти бяха в краката му. Едва неотдавна беше започнал да се притеснява, че може да закъснее, както е характерно за възрастните — една необходима предпазливост, която да компенсира вече безполезната памет. Взех чантите му (Джени излезе права) и тъкмо да затвори вратата, той се намръщи и вдигна предупредително показалец.

— Да огледам за последно.

Оставих чантите на земята и влязох подир него вътре, съвсем навреме, за да видя, че грабва от кухненската маса ключовете за апартамента и паспорта си. Вдигна ги нагоре и в погледа му се четеше „Нали ти казах?“ — сякаш аз ги бях забравил, а той трябваше да бъде поздравен.

Не за първи път пътувах с лондонско такси заедно с Бърнард. Коленете му почти опираха в преградата. Бяхме още на първа скорост, още потегляхме, когато той вече направи пирамида с пръсти под брадичката си и започна:

— Работата е там, че…

Гласът му не беше като на Джун — не притежаваше свойството да изяжда звуци и да звучи официално, както по време на войната; наместо това беше леко писклив и със свръхпрецизно произношение, какъвто може би е бил гласът на писателя Литън Стрейчи, или какъвто е гласът на сатирика Малкълм Мъгъридж — както едно време са говорили някои образовани уелсци. Ако човек не познаваше или не харесваше Бърнард, можеше да реши, че се превзема.

— Работата е там, че немското обединение е неизбежно. Руснаците ще дрънчат със саби, французите ще махат с ръка, британците ще сумтят и ще ахкат. Кой знае какво ще искат американците, кое ще им изнася най-много. Но нищо от това не е от значение. Германците ще се обединят, понеже го искат; заложили са го в конституцията си и никой не може да ги спре. Ще го постигнат по-скоро рано, отколкото късно, защото нито един канцлер с всичкия си няма да остави славата да отиде при неговия приемник. И ще го направят при условията на Западна Германия, защото тя ще бъде страната, която плаща за това.