Иэн Макьюэн - Черните кучета

Денят, в който събрала смелост и влязла в канцеларията с намерението да накара Бърнард да я покани на обяд, бил и денят, когато той решил за пръв път да я огледа добре. Втренчил се в нея толкова безцеремонно, така откровено хищнически, че тя се препънала по пътя към бюрото му. Нейният „бъдещ брат“ се подхилвал в ъгъла. Джун оставила пакета и побягнала. Но вече знаела, че е спечелила мъжа; сега всеки път, когато влизала, голямата долна челюст на Бърнард потрепервала, докато той измислял тема за разговор. Обядът в „Джо Лайънс“ изисквал само съвсем лек намек.

Струва ми се странно, че двамата никога не бяха сравнявали спомените си от тези най-първи дни. Джун със сигурност е щяла да се радва на различията като потвърждение на по-късните й предубеждения: че Бърнард не разсъждава, че е невеж по отношение на подводните течения, съставящи действителността, която той твърди, че разбира и контролира. Аз обаче оказвах съпротива и не предадох на Джун разказа на Бърнард, нито на Бърнард разказа на Джун. Беше по-скоро мое, а не тяхно решение да не споделям историите на единия с другия. Никой от двамата не вярваше в моята дискретност и при разговорите ни си давах сметка, че ме използват като преносител на съобщения и впечатления. Джун щеше да се радва, ако от нейно име бях порицал Бърнард — най-вече за възгледите му и за нездравословния му начин на живот с радиодискусии и икономка. А Бърнард щеше да поиска да й предам не само илюзията, че не му липсва, но и неговата привързаност към нея, независимо от очевидната й лудост, и така да му спестя поредното ужасяващо посещение или да подготвя почвата, та следващото да протече в по-разведрена обстановка. Всеки от тях, щом ме видеше, се опитваше да ме изиграе и да измъкне информация от мен, като ме принуди да се изпусна, обикновено изказвайки противоречащи си предположения, леко завоалирани като въпроси. Например Бърнард: дали още й предписват успокоителни? Дали говори непрекъснато за него? Дали си мисля, че тя винаги ще го мрази? И Джун: дали той продължава да говори все за госпожа Бригс (икономката)? Отказал ли се е от плановете си за самоубийство?

Отговарях уклончиво. Каквото и да кажех, нямаше да им донесе удовлетворение, а освен това двамата можеха да се свържат по телефона или да се видят, стига да пожелаят. С абсурдната гордост на млади любовници те се въздържаха, уверени, че онзи, който звъни пръв, показва слабост, проявява будеща презрение емоционална зависимост.

Джун се събуди от петминутната си дрямка и откри един оплешивяващ мъж със сурово изражение, седнал до леглото й с бележник в ръка. Къде се намираше? Кой беше този човек? Какво искаше? Разпространяващото се в очите й паническо изумление стигна до мен и забави реакцията ми, така че не можах своевременно да намеря нужните окуражителни думи и взех да се запъвам, когато го сторих. Но преди да свърша, тя вече бе възстановила каузалните връзки, отново разполагаше със своята история и си спомняше, че зет й е дошъл, за да я запише.

Прочисти си гърлото. „Докъде бях стигнала?“ И двамата знаехме, че беше надникнала в бездната, в пропастта, където нищо няма значение, където всичко е безименно и без връзка с каквото и да било, а това я плашеше. Плашеше и двама ни. Не можехме да си го признаем, или по-скоро аз не можех да го призная, преди тя да го направи.

В този момент тя вече знаеше къде се намира, както знаеше и какво следва. Но в кратката психична драма, съпътстваща пробуждането й, аз си дадох сметка, че се готвя да се противопоставя на неизбежния й опит да ми внуши да преминем към „следващия ден“. Исках да я насоча другаде. Пет-шест пъти бяхме обсъждали „следващия ден“. Това беше семейна легенда, история, изтъркана от повтаряне, която не е толкова разказ, колкото песнопение, наизустена молитва. Бях я чул преди години в Полша, когато се запознах с Джени. Бях я чувал неведнъж и от Бърнард, който, в интерес на истината, не беше свидетел. Разиграваха я като пиеска по Коледа и на други семейни събирания. Според Джун тя трябваше да бъде в центъра на мемоарите, точно каквото място заемаше в историята на собствения й живот — определящ момент, преживяване, което променя посоката на съществуването, разкрита истина, в чиято светлина всички дотогавашни заключения следва да бъдат преосмислени. Беше разказ, чиято историческа точност е от по-малко значение, отколкото функцията, която изпълнява. Представляваше мит, придобил още по-голяма сила, защото се представяше като нещо доказано. Джун си беше внушила, че „следващият ден“ обяснява всичко — защо е напуснала партията, защо двамата с Бърнард са стигнали до пожизнена дисхармония, защо тя е преоценила своя рационализъм и своя материализъм, как е стигнала до живота, който е живяла, къде го е живяла и какви са били мислите й.