Иэн Макьюэн - Черните кучета

Определих успеха й като триумф на нейната тактика, като умение да мисли в перспектива; тя бе скрила раздразнението си и така бе отбелязала победа. Но това не било тактика, както ми обясни тя, когато я поздравих, това било нагласа на ума, която тя постигнала преди много години благодарение на „Пътят“ от Лао Дзъ. Една книга, която тя препоръчваше от време на време, макар че винаги когато я погледнех, книгата задължително ме дразнеше със самодоволството на своите парадокси: за да постигнеш целта си, върви в обратната посока. В един такъв случай Джун взе своя екземпляр и прочете на глас: „Небесният път води към победа, макар че не влиза в противоборство“. Аз казах:

— Точно както предполагах.

— Млъкни. Чуй това: „От две страни, вдигнали се на оръжие една срещу друга, печели онази, която е обзета от мъка“.

— Джун, колкото повече те слушам, толкова по-малко разбирам.

— Не е зле. Ще успея да направя от тебе мъдрец.

Когато се увери, че съм й донесъл точно каквото е поръчала, аз прибрах нещата, с изключение на мастилото, което тя държеше върху шкафчето си. Тежката автоматична писалка, сиво-бялата плътна хартия и черното мастило бяха единственото видимо нещо, което напомняше за предишното й всекидневие. Всичко друго — скъпите деликатеси, дрехите й — си имаше собствено място, скрито от погледа. Нейният кабинет в bergerie — в преустроения овчарник, гледащ на запад към долината и Сен Прива — беше пет пъти по-голям от тази стая и едва побираше книгите и ръкописите й; в огромната кухня от гредите висяха свински бутове — jambons de montagne , по каменния под имаше дамаджани зехтин, а в шкафовете понякога се заселваха скорпиони; всекидневната заемаше цялата площ на стария хамбар, където едно време след лов на глигани се събирали поне стотина местни жители; имаше още спалня с легло с балдахин и френски прозорци с витражи; с течение на годините вещите й нахлуваха в стаите за гости и ги завземаха; имаше и стая, където сушеше цветята си; барака с инструменти в градината с бадеми и маслини и близо до нея курник, който напомняше на миниатюрен гълъбарник — всичко това бе смалено и сведено до една етажерка с книги, висок скрин с дрехи, които тя никога не обличаше, пътнически сандък, в който на никого не бе разрешено да наднича, и малък хладилник.

Разопаковах плодовете, измих ги на умивалника, прибрах ги в хладилника заедно с шоколада и намерих място — намерих мястото — за кафето, след което й предадох поздрави от Джени и целувки от децата. Джун попита за Бърнард, но аз не го бях виждал от последното си посещение. Тя оправи косата си с пръсти и нареди възглавниците около себе си. Когато се върнах на стола до леглото й, погледът ми отново се спря на снимката в рамка на нощното шкафче. И аз можех да се влюбя в кръглоликата красавица със ситно накъдрена коса, чиято радостна, горда усмивка докосва леко бицепсите на нейния любим. Тъкмо невинността привличаше толкова много — не само невинността на момичето или на двойката, а на самото време; дори в замъгленото рамо и главата на минувач в костюм се криеха наивност и неосъзнатост, както и в жабооката лимузина, паркирана на пустата предмодерна улица. Невинното време! Десетки милиони мъртви, Европа е в руини, лагерите на смъртта все още са част от новините, а не универсална препратка към човешкото падение. Самата снимка създава илюзия за невинност. Иронията, с която е изпълнен нейният застинал разказ, произлиза от явната липса на съзнание у позиращите, че ще се променят или ще умрат. И двамата са невинни по отношение на бъдещето. Петдесет години по-късно ние ги гледаме и сякаш осенени свише, вече знаем в какво са се превърнали в крайна сметка, за кого са се оженили, кога са починали, без да се питаме кой един ден ще държи нашите снимки.

Джун следеше погледа ми. Почувствах се като несръчен измамник, когато посегнах за химикалката и бележника си. Бяхме се разбрали, че ще пиша за живота й. Съвсем резонно тя реши, че имам предвид биография, и първоначално аз също имах това предвид. Щом започнах обаче, нещата взеха да придобиват друга форма — не на биография и дори не на истински мемоари, а по-скоро на вариации по тема — Джун щеше да бъде в центъра, но написаното нямаше да е само за нея.

Последния път снимката послужи за полезна отправна точка. Докато я гледах, Джун ме наблюдаваше и чакаше да започна. Беше опряла лакътя си на корема и показалецът й докосваше дългата извивка на брадичката й. Въпросът, който всъщност исках да задам, беше: „Как стигна от онова лице до това лице, как е възможно сега да изглеждаш толкова необичайно — животът ли е причината? Божичко, колко си се променила!“.