Иэн Макьюэн - Черните кучета

Повторих въпроса си, когато прозвуча клаксон и се чуха весели нестройни викове. Осветяващите пропускателния пункт „Чарли“ прожектори, монтирани зад една изоставена сграда, я ограждаха с млечно сияние. След минути излязохме точно до ресторантчето и пред очите ни като на забавен каданс се разгърна познатата картина, която бях гледал с Джени сутринта: помещенията на граничарите, надписи на няколко езика, врати на резки и доброжелатели, които продължаваха да поздравяват минувачите, идващи от изток, и да потупват покривите на трабантите — но вече с по-малко вълнение, сякаш за да демонстрират разликата между телевизионната драма и истинския живот.

Бях уловил Бърнард за рамото, докато стояхме и се ориентирахме. После тръгнахме покрай тълпата към входа на ресторантчето. Но хората, край които минавахме, всъщност се редяха на опашка. Пускаха ги да влязат само ако вътре се освободи място. Само че кой би искал да си тръгне по това време на нощта? През прозорците, замъглени от изпаренията, виждахме привилегированите да ядат и да пият в застоялия въздух.

Тъкмо се канех да пробия път, за да влезем, като се позова на здравословни причини, когато Бърнард се отскубна от мен и се отдалечи с намерението да прекоси улицата и да иде на островчето, на което се беше събрала по-голямата част от тълпата — край помещението на американската охрана. Чак тогава видях онова, което беше видял той. По-късно Бърнард се опитваше да ме убеди, че още при пристигането ни всички елементи от ситуацията са си били на мястото, но едва когато му извиках и тръгнах подире му, аз забелязах червеното знаме. Беше вързано на прът, може би на срязаната дръжка от дълга метла, и го държеше слаб мъж, прехвърлил двайсетте. Приличаше на турчин. С черни къдри и черни дрехи — черно сако с двуредно закопчаване, под него — черна фланелка, под тях черни джинси. Крачеше наляво-надясно пред тълпата, отметнал назад глава, опрял дръжката на знамето на рамо. Когато заднешком застана на пътя на един вартбург, не пожела да се отмести и колата трябваше да маневрира, за да го заобиколи.

Беше провокация, която вече постигаше известен успех, и точно това привличаше Бърнард към пътя. Противниците на младия мъж бяха смесена група, но онова, което видях в първия момент, бяха двама мъже с костюми — като на бизнесмени или адвокати, — застанали точно до бордюра. Когато младият мъж мина покрай тях, единият го цапардоса под брадичката. Не беше истински удар, по-скоро израз на презрение. Романтичният революционер се дръпна настрани и се направи, че нищо не се е случило. Стара дама с кожена шапка му изкрещя някакво дълго изречение и понечи да замахне с чадъра си. Спря я господинът до нея. Знаменосецът вдигна знамето по-високо. Вторият мъж с вид на адвокат направи крачка напред и го удари с юмрук по ухото. Не беше добро попадение, но все пак накара младия мъж да се олюлее. Като счете под своето достойнство да докосне тази страна на главата си, където го удари юмрукът, мъжът продължи своя парад. В този момент Бърнард бе на средата на пътя, а аз бях точно зад него.

Мен ако питате, знаменосецът можеше да си получи онова, което си търсеше. Безпокойството ми беше за Бърнард. Изглежда, лявото коляно му създаваше проблеми, но това не му попречи да закуцука пред мен доста бързо. Вече беше разбрал какво ще последва — едни още по-грозни демонстранти пристигаха тичешком откъм Кох Щрасе. Бяха пет-шест души и си подвикваха, докато приближаваха. Чух какво си подвикват, но в онзи момент не му обърнах внимание. Предпочетох да си мисля, че в дългата нощ в празнуващия град им е липсвал екшън. Бяха видели как удрят човека по главата и това ги бе наелектризирало. На възраст бяха между шестнайсет и двайсет години. Всички до един бяха с бледи лица, покрити с акне, бръснати глави и отпуснати влажни устни и излъчваха недорасла злоба и прекомерно усещане за онеправданост. Турчинът видя, че го нападат, вирна глава, като че танцуваше танго, и им обърна гръб. Да се намира човек на такова място и да прави това в деня, когато комунизмът най-после е разжалван, говореше или за мъченическия му плам, или за неудържимия му мазохистичен стремеж да бъде пребит публично. Истината е, че в по-голямата си част хората от тълпата щяха да го сметнат за луд или да го игнорират. В крайна сметка Берлин е град на толерантността. Тази нощ обаче имаше достатъчно пияни хора и немалко изпитващи неясното чувство, че на някого трябва да се търси сметка за нещо, а човекът със знамето, изглежда, беше събрал всички тях на едно място.