Иэн Макьюэн - Черните кучета

— Моля те, Бърнард! — започнах аз. — Каква е историята? Какво ти е казал, че са били обучени да правят онези кучета?

Бърнард поклати глава.

— Някой друг път. Мило момче, благодаря ти, че ме придружи.

После вдигна бастуна с гумен накрайник — отчасти за поздрав, отчасти за да даде знак на служителя, — мъжът леко ми кимна и откара пътника си.

Чувствах се прекалено неспокоен, за да използвам пълноценно часа, в който се налагаше да чакам. Повъртях се около някакъв бар, като се чудех дали имам нужда от едно последно кафе или от още нещо немско, което да изям. Влязох в книжарницата, където само разглеждах и не си купих дори вестник — предния ден се бях наслаждавал на пресата цели три часа. Въпреки това ми оставаха двайсет минути, достатъчно време за още една бавна разходка из терминала. Когато минавам транзит през някое летище в чужбина и не съм на път за Англия, често преглеждам на таблото полетите за Лондон, за да се настроя на вълна, отнасяща ме към дома, Джени и семейството. Това, което изникна сега в съзнанието ми, когато видях съобщението за един-единствен полет (на таблото за международни полети Берлин изглеждаше затънтено място), беше един от моите първи спомени за съпругата ми, подсказан от нещо, преди малко подхвърлено от Бърнард.

През октомври 1981 година бях в Полша по покана на полското правителство като член на смесена културна делегация. По това време работех като управител на една сравнително успешна провинциална театрална трупа. В делегацията имаше белетрист, журналист по въпросите на изкуството, преводач и двама-трима бюрократи от същата сфера. Единствената жена беше Джени Тремейн, представителка на институция, базирана в Париж и субсидирана от Брюксел. И тъй като тя беше както красива, така и доста енергична, някои от мъжете взеха да се държат враждебно. Най-напред белетристът, предизвикан от парадокса, че една привлекателна жена не е впечатлена от репутацията му, тутакси се хвана на бас с журналиста и с единия от бюрократите кой пръв ще я „свали“. Като цяло идеята им беше, че трябва да сложат на място госпожица Тремейн с нейната бяла, обсипана с лунички кожа, със зелените й очи и гъстата червена коса, с деловия й бележник за срещи и перфектния й френски. Много приказки се изприказваха в неизбежната скука на официалната визита в хотелския бар над вечерните чаши с питиета. Вкиснах се. Стана невъзможно да разменя и дума с тази жена, която с резкия си стил просто прикриваше своята нервност, както скоро установих, без някои от другите да не се побутват и да не си смигат на заден план, а по-късно да не ме питат дали участвам „в надбягването“.

Онова, което ме разгневи още повече, беше, че в известен смисъл — само в известен смисъл — наистина участвах. Само дни след като пристигнахме във Варшава се бях поболял от любов, превърнах се в старомоден безнадежден случай, за велико забавление на ликуващия белетрист и неговите приятели. Всеки ден сутрин на закуска, щом я зърнех да прекосява ресторанта на хотела по посока на нашата маса, така болезнено ме стягаха гърдите, такава празнота и прималяване усещах в стомаха си, че когато тя пристигаше, нито можех да я игнорирам, нито пък да бъда небрежно учтив, без да се издам пред другите. Твърдо свареното яйце и черният хляб оставаха недокоснати.

Нямаше никаква възможност да разговарям с нея насаме. По цял ден седяхме в стаите на някоя комисия или в лекционни зали с издатели, преводачи, журналисти, държавни служители и хора на „Солидарност“, понеже по това време бе възходът на профсъюза и макар да нямаше как да го знаем, всъщност го деляха седмици от края му — от забраната му след преврата на генерал Ярузелски. Имаше само една тема на разговор: Полша. Неотложна тема, която се въртеше около нас, притискаше ни, докато се местехме от една мрачна и мръсна стая в друга, от един облак цигарен дим в друг. Какво представлява Полша? Какво представлява „Солидарност“? Може ли да процъфти демокрацията? Ще нападнат ли руснаците? Принадлежи ли Полша на Европа? А какво ще стане със селяните? Опашките за храна се увеличаваха всекидневно. Правителството обвиняваше „Солидарност“, а всички останали обвиняваха правителството. По улиците имаше демонстрации, преминаваха моторизирани отряди на гражданската милиция, въоръжени с палки, студентите окупираха университета, по цели нощи се водеха дискусии. Дотогава не се бях замислял особено за Полша, но само за седмица се превърнах, както всички останали (и поляци, и чужденци), в ревностен експерт — ако не по отговорите, то поне по задаването на точните въпроси. В собствените ми политически убеждения беше настъпил смут. Поляци, вдъхващи ми инстинктивно възхищение, настояваха да подкрепям тъкмо онези западни политици, на които имах най-малко доверие, а езикът на антикомунизма — който дотогава свързвах с маниакални десни идеологии — се удаваше на всички в тази страна, където комунизмът представляваше мрежа от привилегии и корупция, узаконено насилие, психически отклонения, множество будещи смях невероятни лъжи и — най-осезаемото — инструмент за налагане на окупация от чужда страна.