Иэн Макьюэн - Черните кучета

Изравних се с Бърнард и сложих ръка на рамото му.

— Не се намесвай, Бърнард. Може да пострадаш.

— Глупости — каза той и се дръпна от мен.

Стигнахме до младия човек няколко секунди преди момчетата. От мъжа със знамето силно миришеше на пачули, което в моето съзнание не можеше да е истинският аромат на марксистко-ленинската мисъл. Със сигурност беше провокатор. Имах време само да кажа: „Ела!“, и още дърпах Бърнард за ръката, когато бандата пристигна. Той застана между момчетата и тяхната жертва, и разпери ръце.

— Хайде, престанете — каза той със старомодния любезно-строг тон на английски полицай.

Дали наистина си мислеше, че е твърде стар, твърде висок, твърде слаб и твърде известен, за да го ударят? Момчетата се спряха, събрани накуп; дишаха тежко, глави и езици се поклащаха ритмично — озадачени бяха от тази върлина, от това плашило с палто, застанало на пътя им. Видях, че двама от тях имат сребърни свастики, забодени на реверите. Друг имаше свастика, татуирана на едно от кокалчетата на ръката. Не смеех да се обърна и да погледна, но имах чувството, че турчинът използва момента, за да сгъне знамето и да се измъкне. Двамата с вид на адвокати, изумени от това, което бе провокирало собствената им агресия, се бяха оттеглили по-навътре в тълпата, за да наблюдават.

Огледах се за помощ. Американски сержант и двама войници с гръб към нас вървяха към източногерманските си съответствия, за да говорят с тях. Недоумението на момчетата се превръщаше в гняв. Изведнъж двама от тях заобиколиха Бърнард, докато знаменосецът вече се беше промъкнал през края на тълпата и тичаше с все сили по пътя. Зави по Кох Щрасе и изчезна.

Двамата хукнаха подире му проформа, а после се върнаха при нас. При това положение щяха да се задоволят с Бърнард.

— Тръгвайте си — каза той ведро, като ги отпращаше с опакото на ръцете си.

Чудех се дали е по-разбираемо, или е по-отвратително, че тези момчета със свастиките са германци, и тъкмо тогава най-дребното от тях, пале с малка глава, облечено с авиаторско яке, подскочи напред и ритна Бърнард по глезена. Чух тъпия удар на подкована обувка върху кост. С малка въздишка, изразяваща изненада, Бърнард се сгъна на четири и се свлече на тротоара.

Тълпата изропта неодобрително, но никой не се помръдна. Аз пристъпих напред, замахнах да ударя момчето и не улучих. Но той и приятелите му не се интересуваха от мен. Те наобикаляха Бърнард, според мен с намерението да го ритат до смърт. Хвърлих последен поглед към граничното помещение — нямаше и следа от сержанта и войниците. Дръпнах едно от момчетата за яката и се опитах да хвана още едно. Но бяха прекалено много за мен. Видях, че две или три тежки черни обувки се отдръпват, за да се засилят.

Обаче не го направиха. Замръзнаха на място, защото точно тогава от тълпата изскочи някаква фигура, връхлетя ни като вихър и засипа момчетата с накъсани изречения, пълни с пронизително неодобрение. Беше вбесена млада жена и олицетворяваше силата на улицата. Можеше да й се вярва. Съвременничка, обект на желание и домогване. Звезда, която току-що ги е хванала, че проявяват злост дори по собствените си критерии.

Силата на нейното отвращение беше сексуална. Момчетата се мислеха за мъже, а тя ги принизи до пакостливи деца. Те не можеха да си позволят да ги видят как се смаляват от думите й и отстъпват. Но в момента правеха тъкмо това, макар че външните белези бяха смях, свиване на рамене и едва чути обидни думи, които й подхвърляха. Преструваха се, преструваха се и един пред друг, че изведнъж им е станало досадно, че другаде ще им бъде по-интересно. Започнаха да се оттеглят към Кох Щрасе, но жената не прекрати тирадата си. Момчетата сигурно биха предпочели да побягнат от нея, но протоколът ги задължаваше да се придържат към насилено, неловко перчене. Докато тя ги следваше по улицата, като крещеше и размахваше юмрук, наложи им се да понесат освиркването, пъхнали палци в джинсите си.

Помогнах на Бърнард да се изправи. Едва когато младата жена се върна, за да го види как е, и нейната идентично облечена приятелка се появи редом, аз ги разпознах като двойката, която просвистя край нас на улица „17 юни“. Заедно подкрепихме Бърнард, докато опитваше да стъпи на крака си. Изглежда, нямаше счупване. От тълпата се чуха ръкопляскания, когато той ме прегърна през рамо и започнахме, тътрейки нозе, да се отдалечаваме от контролно-пропускателния пункт.

Отне ни няколко минути да стигнем до ъгъла на улицата, където се надявахме да хванем такси. През това време аз настоях Бърнард да се запознае със своята спасителка. Попитах я как се казва — казваше се Грете; повторих името й на Бърнард. Той се беше вглъбил в болката си, прегънат одве, и може би се намираше в лек шок, но аз настоях на своето, в интерес на — на какво точно? На желанието да смутя рационалиста? Рационалиста в него? В мене?