Иэн Макьюэн - Черните кучета

Най-напред трябваше да се изкача отново през гористия пояс и да стигна до Ла Вакери. Само какво просто удоволствие е да влезеш в едно село и да си тръгнеш от него пешком. Можеш да задържиш временно илюзията, че докато животът на другите е фокусиран около къщи, взаимоотношения и работа, ти си самодостатъчен и свободен, необременен от собственост и задължения. Това е изключителното усещане за лекота, което не можеш да изпиташ, ако минаваш през селото с кола, като част от автомобилния трафик. Реших да не се отбивам в бара за кафе и спрях само да погледна отблизо паметника оттатък пътя и да препиша в бележника си надписа около основата му.

Напуснах селото по един второстепенен път и завих на север по красива пътека, която води до пролома. За пръв път от пристигането си насам бях истински доволен и усетих старата си любов към тази обезлюдена част от Франция напълно възродена. Досадно повтарящите се реплики от караницата между Джун и Бърнард започнаха да заглъхват. Отзвучаваше и вълнението ми от преживяното в Берлин — сякаш безброй мускулчета на врата ми бавно се отпускаха и едновременно с това в мен се разкриваше спокойно и огромно пространство в унисон с пейзажа, през който преминавах. Както правя понякога, когато съм щастлив, мислех си за историята на моето съществуване, сведена до периода от осемгодишната ми възраст до Майданек, и за това как бях намерил спасение. На хиляди мили от мен, в една от милионите къщи, или близо до нея, се намираха Джени и четирите ни деца — моето племе. Аз им принадлежах; животът ми имаше корени и беше богат. Пътят беше равен и се движех с равномерна скорост. Започнах да си представям как мога да подредя материала си за мемоарите. Мислех за работата си и за това какви размествания да направя в офиса, за да е по-удобно на хората, които работят там. Тези и подобни на тях планове занимаваха съзнанието ми по целия път до Сен Морис.

Усещането ми за безоблачна независимост не ме напусна и докато вървях през селото. Изпих една бира на терасата на Отел дьо Тийол — може би дори на същата маса, на която младите новобрачни бяха чули разказа на кмета по време на обеда. Взех си стая, за да пренощувам, след което се наканих да извървя пътя — от около миля — до долмените. За да спестя време, тръгнах по шосето. На неколкостотин ярда вдясно от мен беше скритият от възвишение край на пролома, а вляво и напред се простираше по-суровият пейзаж на платото — спечена от сушата земя, обрасли с пелин ливади, телеграфни стълбове. Точно след Ла Прюнаред — порутената ферма — поех по песъчлива пътека вдясно и след пет минути бях при долмените. Оставих еднодневката, седнах на голямата плоска плоча и обелих един портокал. Камъкът почти не се беше затоплил от следобедното слънце. По пътя до мястото нарочно бях освободил съзнанието си от всякакви намерения, но сега, вече пристигнал, те ми изглеждаха съвсем ясни. Вместо да бъда пасивна жертва на гласовете на моите герои, аз минавах по техните стъпки, за да пресъздам момента, в който Бърнард и Джун, седнали там, режат парчета saucisson , чупят парчета ронещ се хляб и гледат на север оттатък пролома към своето бъдеще; исках да се свържа с оптимизма на тяхното поколение и да пресея първите съмнения на Джун в навечерието на сблъсъка. Исках да ги заваря влюбени, преди да започне доживотната им караница.

След петчасовата разходка обаче аз се чувствах пречистен. Уравновесен и целенасочен. Не бях в настроение да срещам призраци. Съзнанието ми все още бе ангажирано със собствените ми замисли и планове. Вече не бях склонен да бъда обсебван. Гласовете наистина бяха изчезнали; тук нямаше никой, освен мен. Ниското ноемврийско слънце вдясно осветяваше сложните очертания на далечния зъбер. Не ми трябваше нищо повече от удоволствието, което ми доставяха мястото и спомените за семейните ни излети дотук с Бърнард и децата ни, когато използвахме голямата каменна плоча за маса.

Доядох и втория портокал и обърсах ръце в ризата си, като че бях ученик. Възнамерявах да се върна по пътеката, която се вие покрай пролома, но от последното ми идване насам тя бе обрасла с бодливи храсти. След стотина ярда трябваше да се върна обратно. Усетих раздразнение. Мислех си, че държа нещата под контрол, а ето че последва незабавно опровержение. Утеших се обаче, като си спомних, че това е пътеката до Сен Морис, по която Бърнард и Джун бяха тръгнали онази вечер. Това беше техният маршрут, а моят беше различен — първо до старата ферма, а после обратно по пътя. Повече би ми допаднало, ако трябваше да превърна обраслата пътека в символ.