Иэн Макьюэн - Черните кучета

Възнамерявах да приключа с този раздел от мемоарите в мига, когато се върна от долмена и се почувствам достатъчно освободен от героите си, за да мога да пиша за тях. Трябва обаче да разкажа накратко какво се случи в ресторанта на хотела онази вечер, понеже е драма, разиграла се единствено за мен. Беше олицетворение, макар и изкривено, на моите грижи, на самотата ми от детството; представляваше пречистване, екзорсизъм, при който действах в името на моята племенница Сали, както и заради себе си, и отмъстих и за двама ни. Описано с езика на Джун, това беше друго „обсебване“, при което самата тя присъстваше и ме наблюдаваше. Без съмнение бях почерпил сили от куража, проявен от нея при изпитанието, на което е била подложена на миля от там преди четирийсет и три години. Може би Джун би казала, че онова, на което всъщност трябваше да се противопоставя, се е криело вътре в мен, защото в самия край аз се спрях и се отдръпнах, щом чух думите, които обикновено казват на кучета: Ça suffit! Престани!

Не си спомням точно как се стигна до това, но в един момент, след като се върнах в Отел дьо Тийол, или докато седях на бара и пиех перно, или половин час по-късно, когато излязох от стаята си и отидох да потърся сапун, научих, че patronne e госпожа Моник Ориак — име, което помнех от бележките си. Това със сигурност беше дъщерята на мадам Ориак, грижила се за Джун, а може и тя да беше момичето, сервирало обеда, докато кметът е разказвал своята история. Реших да й задам няколко въпроса, за да разбера какво си спомня. Но барът изведнъж се беше изпразнил, празна беше и трапезарията. Дочух гласове в кухнята. С чувството, че малките размери на заведението по някакъв начин оправдават своеволието ми, аз побутнах летящата врата и влязох.

Пред мен, в кошница от ракита, видях купчина окървавена козина. В далечния край на кухнята се разгаряше разправия. Мадам Ориак и нейният брат, готвачът, както и момичето, което работеше и като камериерка, и като келнерка, ме изгледаха и продължиха да говорят един през друг. Стоях и чаках край печката, където вреше тенджера със супа. След половин минута щях да изляза на пръсти и да опитам по-късно, ако не бях установил, че аз съм предметът на спора. Хотелът трябвало да е затворен. Но понеже момичето пуснало господина от Англия да остане — мадам Ориак ме посочи с опакото на китката си, — на нея, мадам Ориак, се наложило заради принципа да даде две стаи на едно семейство, а току-що била пристигнала и дама от Париж. Как щели да нахранят всички тези хора? Персоналът бил в намален състав.

Брат й каза, че няма да е трудно, стига гостите да си поръчат менюто от седемдесет и пет франка — супа, салата, заек и сирене — и да не очакват, че могат да избират. Момичето го подкрепи. Мадам Ориак изтъкна, че това не е ресторантът, на който иска да е управителка. В този миг аз се изкашлях, извиних се и споделих убеждението си, че гостите са извънредно щастливи от факта, че хотелът е все още отворен толкова късно през годината, а при тези обстоятелства меню „а ла карт“ е напълно приемливо. Мадам Ориак напусна кухнята, като издаде някакъв съскащ звук, изразяващ нетърпение, и тръсна глава, което пък бе форма на съгласие, а брат й разпери победоносно ръце. Още една отстъпка бе нужна: за да се облекчи работата, всички гости трябваше да вечерят рано и по едно и също време — в седем и половина. Казах, че за мен това е съвсем добре, а готвачът изпрати момичето да осведоми останалите.

Половин час по-късно аз първи се разположих в трапезарията. Вече имах чувството, че съм нещо повече от гост. Бях вътрешен човек, запознат със скрития механизъм на хотела. Самата мадам Ориак ми донесе хляб и вино. Настроението й се беше оправило и скоро изяснихме, че тя наистина беше работила там през 1946 година и макар че — естествено — не си спомняше престоя на Бърнард и Джун, разбира се, че й беше известна историята на господин кмета за кучетата; обеща ми да поговорим, когато се освободи. След мен се появи дамата от Париж. Беше малко над трийсетте, с измъчена, изпита красота, с външния вид, характерен за някои французойки, изглеждащи крехки и свръхнагласени — прекалено безупречни за моя вкус. Имаше хлътнали страни и огромните очи на гладуващ човек. Предположих, че няма да яде много. Токчетата й изтропаха, когато мина по плочките, преди да стигне до един далечен ъгъл, до най-отдалечената от мен маса. Игнорирайки напълно присъствието на единствения човек в помещението, тя създаваше парадоксалното впечатление, че всяко нейно движение е предназначено за мен. Бях оставил книгата, която четях, и тъкмо се чудех дали наистина е така, или става въпрос за една от онези мъжки проекции, от които жените понякога се оплакват, когато влезе семейството.