Иэн Макьюэн - Черните кучета

Веднага разбрах, че въодушевлението, което ме ръководеше, няма нищо общо с възмездието и справедливостта. Ужасен от себе си, отстъпих назад.

Пресякох пътя и последвах жената от Париж вътре. Докато чакахме полицията и линейка, мадам Ориак превърза ръката ми с бинт и отиде зад бара да ми сипе коняк. А на дъното на хладилника намери последния сладолед от лятото за момчето, което още седеше на пода и се съвземаше в майчинската прегръдка на красивата млада келнерка. Която, трябва да се каже, беше поруменяла и изглеждаше изпълнена с голямо щастие.

Сен Морис дьо Навасел, 1946 г.

През пролетта на 1946 година, когато вече е съществувала новоосвободена Европа и е имало изгоден валутен курс, тъстът и тъща ми — Бърнард и Джун Тремейн — заминали на меден месец във Франция и Италия. Двамата се запознали през 1944 година в административния център на Лондонския университет в Блумсбъри, за който работели. Бащата на съпругата ми, завършил научния факултет на Кеймбридж, бил назначен на канцеларска длъжност с известно отношение към разузнаването. Ставало дума за някакви специални доставки. Тъща ми — лингвист, работела в служба, която поддържала връзка с правителството в изгнание или, както обикновено го казваше самата тя, оправяла обърканите чувства на Свободните французи. Случвало се да се озове в една и съща стая с Дьо Гол. Преводаческата работа по проект, включващ превръщането на шевни машини с педал в генератори на електрически ток, я отвела до офиса на бъдещия й съпруг. Разрешили им да напуснат едва близо година след края на войната. Оженили се през април. Идеята им била да прекарат лятото в пътуване, преди да се установят в мирното време, брачния живот и цивилната работа.

В годините, когато тези неща имаха по-голямо значение за мен, често размишлявах надълго и нашироко за различния тип военновременна работа, достъпна за хората от различни класи; за жизнерадостната им увереност, че имат избор — типичното за младите хора желание да опитват нови форми на свобода. Но доколкото ми е известно, това едва ли има отношение към живота на моите родители. Те също се бяха оженили скоро след края на войната. Майка ми работела в селското стопанство, в рамките на военновременната помощ, което, както твърдяха лелите ми, й било омразно. През 1943 година се прехвърлила във фабрика за боеприпаси край Колчестър. Баща ми служел в пехотата. Преживял без драскотина евакуацията от Дюнкерк, участвал в сражения в Северна Африка и накрая куршумът го намерил при десанта в Нормандия. Минал през дясната му ръка, без да засегне кост. И моите родители са можели да пътуват след войната. Оказало се, че са наследили няколкостотин лири от дядо ми горе-долу по времето, когато баща ми бил демобилизиран. На теория са имали свободата да го направят, но се съмнявам, че им е дошло наум — както на тях, така и на някой от приятелите им. Преди време смятах за още един недостатък на моя произход това, че бяха използвали парите, за да купят една от еднотипните къщи, в която се бяхме родили със сестра ми, както и да започнат бизнеса си с железария, от който се издържахме след внезапната им смърт.

Сега обаче мисля, че разбирам малко повече. Тъст ми е прекарвал работното си време в решаването на технически проблеми, като например създаването на безшумен генератор, захранващ безжични предаватели в отдалечени френски ферми, където нямало електричество. Вечер се прибирал в квартирата си във Финчли, където ядял еднообразна военновременна храна, а в почивните дни ходел при родителите си в Кобам.

По-късно по време на войната дошъл ред на ухажването, ходенето на кино и неделните излети в Чилтърн. Съпоставете това с живота на сержант от пехотата: неизбежните пътувания извън страната, досадата, тежкия стрес от насилствената смърт и ужасните рани на близки приятели, липсата на личен живот, никакви жени, нередовно получаване на вести от дома. По време на бавното придвижване на баща ми на изток през Белгия с пулсираща ръка перспективата да съществуваш в най-обикновена обстановка на еднообразни задължения сигурно е придобила привлекателност, съвсем непозната на тъста и тъща ми.

Разбирането на тези различия изобщо не им придава по-приемлив вид и аз винаги съм знаел чия война бих предпочел. През медения си месец младоженците пристигнали в италианския крайморски град Леричи в средата на юни. Хаосът и опустошенията в следвоенна Европа, особено в Северна Франция и Италия, ги потресли. Предложили услугите си за месец и половина като доброволци в пакетажен пункт на Червения кръст в предградията на Леричи. Работата била еднообразна, тежка и продължавала дълги часове. Хората били изтощени, притеснени от всекидневните грижи за оцеляването си и никой не се интересувал, че това са младоженци на меден месец. Прекият им началник — il capo — не ги харесвал. Имал зъб на британците, но бил прекалено горд, за да отваря дума за това. Те били на квартира при синьор и синьора Масуко, все още в траур по двамата си синове, единствените им деца, загинали в една и съща седмица на петдесет мили един от друг точно преди Италия да капитулира. Понякога английските младоженци се будели нощем от плача на възрастните родители, които скърбели на долния етаж за своята загуба.