Иэн Макьюэн - Черните кучета

Фактът, че животните можели да вършат нещо независимо едно от друго, сякаш потвърждавал съществуването им в реалния свят. Но това не носело утеха. Докато по-едрото куче продължавало да души тревата, другото стояло напълно неподвижно, вдигнало едната си лапа, и я гледало или се опитвало да долови миризмата й в топлия въздух. Джун била отрасла почти извън града, но всъщност си оставала градско момиче. Знаела поне, че не бива да бяга, но все пак оставала момиче на службата, библиотеката и киното. На двайсет и шест годишна възраст и тя като всички била получила своя дял от опасности. Веднъж немска „летяща бомба“ се взривила на триста ярда от мястото, където се криела; друг път, когато вечер започнали да изключват осветлението, пътувала с автобус, който се сблъскал с мотоциклет; на деветгодишна възраст паднала посред зима в затлачено от растителност езеро с всичките си дрехи. Сега си припомнила тези премеждия и металния вкус, с който всяко от тях изпълвало устата й. Кучето изминало няколко ярда и спряло. Със спусната опашка, здраво опряно на предни лапи. Джун отстъпила — първо една крачка, после още две. Коляното на левия й крак треперело. Десният й крак бил по-добре. Представила си зрителното поле на звяра: безцветен фон и един размазан потрепващ отвес — несъмнено човек, който става за ядене.

Била сигурна, че двете безстопанствени кучета умират от глад. По тези места, на две или повече мили от Сен Морис, дори на едно ловджийско куче щяло да му е трудно. А в случая ставало дума за кучета пазачи, отглеждани, за да бъдат агресивни, а не за да оцеляват. Или пък за домашни любимци, които са изгубили очарованието си, а изхранването им струва твърде скъпо. Джун отново отстъпила. Изпитвала страх, основателен страх, не от кучетата по принцип, а от тези кучета с неестествени размери на това отдалечено място. А от цвета им? Не, не се дължало на цвета. Второто, по-едрото куче, я забелязало, придвижило се напред и застанало до другаря си. Четвърт минута стояли неподвижни, после тръгнали към нея. Ако се били затичали, щяла да се окаже напълно безпомощна. Чувствала, че трябва да ги наблюдава непрекъснато, да ги вижда, че идват. Рискувала и погледнала назад — Бърнард го нямало никакъв на огряната от слънце пътека.

Той бил на повече от триста ярда от нея. Спрял, за да върже връзката на едната си обувка, и се захласнал по един керван от двайсетина кафяви космати гъсеници, които се придвижвали на инч от обувката му, всяка захапала задната част на гъсеницата пред нея. Извикал на Джун да се върне, за да ги види, но по това време тя вече се намирала зад първия завой. Бърнард бил обзет от научно любопитство. Шествието по пътеката, изглежда, имало цел. Той искал да разбере точно накъде се движи и какво ще се случи, когато стигне до определеното място. Стоял на колене с фотоапарат в ръце. Но през обектива не се виждало нищо особено. Тогава извадил бележник от раницата си и започнал да скицира гъсениците.

Кучетата били на по-малко от петдесет ярда и приближавали с бърз ход. Застанели ли до нея, щели да й стигат до кръста или да са дори още по-високи. Опашките им били спуснати, устите — отворени. Джун виждала розовите им езици. Нищо друго в този суров пейзаж не било розово на цвят, освен нежните й, изгорели крака, изложени на слънцето заради широките къси панталони. За да се успокои, тя се помъчила да си спомни за един престарял териер от Езерната област, принадлежал на нейна леля — как ноктите му стържели по гладките дъбови дъски, докато прекосявал бавно вестибюла на пасторския дом, за да посрещне всеки нов посетител, нито приятелски, нито враждебно настроен, просто по задължение проявяващ интерес. Нали съществувало известно неподдаващо се на заличаване уважение, което кучетата изпитвали към хората, възпитавано в продължение на поколения и основано на един неоспорим факт — човешката интелигентност и кучешката глупост? Ами славословената преданост на кучетата, зависимостта им от хората и унизителното им желание да имат господари? Но на онова място ставало ясно, че правилата са просто обикновено споразумение, несериозен социален договор. Там нямало институции, които да гарантират човешкото превъзходство. Имало само пътека, собственост на онова създание, което може да върви по нея.

Кучетата продължили бунтарското си придвижване. Джун вървяла заднешком. Не се осмелявала да побегне. Извикала Бърнард веднъж, втори път, трети път. В слънчевия въздух гласът й прозвучал съвсем слабо. Това накарало кучетата да тръгнат по-бързо; вече почти тичали. Не трябвало да показва страха си. Но те щели да го подушат. Значи, не трябвало да изпитва страх. Ръцете й треперели, докато пипнешком търсела камъни по пътеката. Намерила три камъка. Хванала единия с дясната си ръка, а другите два държала с лявата, притисната до тялото. Оттегляла се странично, с лявото си рамо към кучетата. На едно място пътеката хлътвала, Джун се препънала и паднала. В бързината да стъпи отново на краката си тя почти отскочила от земята.