Иэн Макьюэн - Черните кучета

Кос дьо Ларзак между Сен Морис и Ла Вакери наистина не е толкова стръмно място, колкото обраслата с шубрак пустош по-нататък на запад. Аз самият много пъти съм минавал оттам. Може би причината е, че стопанствата — провансалските mas — са по-близо едно до друго и благотворното им влияние върху пейзажа продължава по целия път. Или пък това е древното влияние на polje — на праисторическото русло на реката, което се спуска под прав ъгъл към пролома. Има и алея, дълга половин миля и превърната почти в тунел от шипковите храсти; тя минава покрай нива с изкуствено езерце, навремето направено от ексцентрична стара дама за престарелите магарета, които вече не можели да работят. Недалече от там младоженците си намерили закътано място на сянка и тихичко — защото не се знаело кой може да мине по алеята — възстановили своя сладостен и непринуден съюз отпреди две вечери.

Влезли в Ла Вакери късно сутринта. Едно време селото било на главния път за пощенски коли от Кос до Монпелие, преди през 1865 година да построят пътя от Лодев. Както Сен Морис, и то имало хотел-ресторант, където Бърнард и Джун се разположили на столове, изнесени на тесния тротоар, с гръб към стената; пийнали бира и си поръчали обед. Джун отново се умълчала. Искало й се да говори за цветната светлина, която видяла или усетила, но била сигурна, че Бърнард няма да й обърне внимание. Искала също така да коментира разказа на кмета, но Бърнард вече бил дал да се разбере, че не вярва на нито дума от него. Не й се искало да стигат до словесна битка, но мълчанието пораждало у нея негодувание, което щяло да става още по-голямо през следващите седмици.

Наблизо, там, където главният път се разклонявал, имало железен кръст на каменна основа. Докато англичаните гледали, каменоделецът изчукал пет-шест нови имена. Надолу по улицата, в дълбоката сянка на един вход, наглед млада жена също го наблюдавала. Била толкова бледа, че отначало двамата си помислили, че е поразена от някаква болест. Стояла напълно неподвижно, уловила с ръка края на забрадката си, за да скрие устата си. Каменоделецът, изглежда, се притеснявал и стоял с гръб към нея, докато работел. След четвърт час възрастен мъж в сини, износени работни дрехи приближил, влачейки крака, обути в платнени чехли, уловил ръката на жената, без да каже дума, и я отвел. Когато се появил собственикът на хотел-ресторанта — propriétaire , — той кимнал към празното пространство от другата страна на улицата, промърморил: Trois. Mari et deux frères [16] Трима. Съпруг и двама братя. (От фр.) — Б. р. , и оставил на масата им поръчаните салати.

Тази мрачна случка не им излизала от ума, докато, натежали от обеда, с мъка се катерели по хълма в жегата, за да стигнат Бержери дьо Тедена. Спрели на половината път в сянката на няколко пинии преди дълъг участък на открито. Бърнард щял да помни този миг до края на живота си. Докато пиели вода от бутилките, той усетил, че е поразен от неотдавна приключилата война не като от исторически и геополитически факт, а като от едно необятно множество от лични страдания, от безкрайна скръб, разделена, без от това да намалява, между личности, разпръснати по континента, сякаш са прах или спори, чиято отделна идентичност щяла да остане неизвестна и които в своята целокупност събирали повече тъга, отколкото човек бил в състояние някога да проумее; мъка, изживявана мълчаливо от стотици хиляди, от милиони като жената в черно, която оплаквала съпруга и братята си; и зад всяка жалейка стояла специална, заплетена, вълнуваща любовна история, която е можела да се развие по друг начин. Имал чувството, че никога дотогава не бил мислил за войната, не и за цената й. Бил толкова погълнат от подробностите в работата си, от желанието си да я върши добре, че погледът му обхващал само военните цели, победата, статистиката на жертвите, статистиката на разрушенията и следвоенното възстановяване. За пръв път си дал сметка за мащабите на катастрофата в областта на чувствата — за всяка уникална самотна смърт, всяка последвала я скръб, също уникална и самотна, която не намирала място на конференции и в заглавия, а тихо се оттегляла в несподелени къщи, кухни, легла и мъчителни спомени. Това дошло наум на Бърнард край една пиния в Лангедок през 1946 година не като наблюдение, което можел да сподели с Джун, а като дълбоко осмисляне, като признаване на тревожна истина, налагаща мълчание, а по-късно като въпрос: какво добро можела да донесе една Европа, покрита с този прах и с тези спори, след като да се забрави би било нечовешко и опасно, а споменът би бил равносилен на безспирно мъчение?