Иэн Макьюэн - Черните кучета

Джун публикува три книги през живота си. В средата на петдесетте — „Мистично милосърдие: избрани текстове от света Тереза от Авила“. Десетилетие по-късно — „Дивите цветя на Лангедок“, а две години подир нея — кратка брошура наръчник: „Десет медитации“. С течение на времето все по-рядко се случваше да пътува до Лондон. Стоеше си в bergerie , разширяваше знанията си, медитираше, грижеше се за имота, докато болестта не я принуди да се премести в Англия през 1982 година.

Неотдавна попаднах на две страници стенографски записки от най-последния ми разговор с Джун месец преди да почине през лятото на 1987 година: „Джереми, онази сутрин аз се изправих лице в лице със злото. Не го съзнавах тогава, но го усетих по изпитвания страх — тези зверове бяха създадени от уродливо въображение, от перверзен дух, който не може да бъде защитен с никакво изобилие от социални теории. Злото, за което говоря, живее във всеки от нас. То обсебва индивида, личния живот, семейството и тогава децата са онези, които страдат най-много. А после, когато се появят подходящи условия, в различни държави и по различно време изригва ужасна жестокост, насочена срещу живота, и човек се изумява от дълбоката омраза, която изпитва. Подир това омразата отново се спотайва в очакване на своя час. Тя е нещо, което живее в сърцата ни… Виждам, че ме мислиш за луда. Няма значение. Защото го знам. Човешката природа, човешкото сърце, духът, душата, самото съзнание — наречи го, както желаеш, — в крайна сметка това е единственото, с което разполагаме. То трябва да се развива и да се разширява, иначе нещастията ни никога няма да намалеят. Моето лично малко откритие е, че такава промяна е възможна, че тя е по силите ни. Без революция във вътрешния ни живот, колкото и бавно да се извърши, всичките ни големи планове се обезсмислят. Работата, която имаме да свършим, е с нас самите, иначе никога няма да живеем в мир помежду си. Не твърдя, че това ще се случи. Има голяма възможност да не стане. Но твърдя, че то е единственият ни шанс. Ако се възползваме от него, може да минат поколения, преди да проработи, но посятото добро ще оформи нашите общества по един непрограмиран и непредвиден начин, без контрола на набор от идеи или на една-единствена група хора…“

В мига, когато прочетох записаното, пред мен се изправи призракът на Бърнард. Кръстоса дългите си крака и допря върховете на пръстите на ръцете си. „Лице в лице със злото? Нека ти кажа срещу какво се беше изправила тя този ден: срещу един хубав обед и злобни селски клюки! Колкото до вътрешния живот, мило мое момче, опитай се да постигнеш нещо от казаното на празен стомах. Или ако няма чиста вода за пиене. Или ако делиш стая с още седем души. Е, разбира се, когато всички ние си имаме втори дом във Франция… Както виждаш от начина, по който се развиват нещата на тази пренаселена малка планета, на нас наистина ни трябват идеи, и то не какви да е, а много добри идеи!“

Джун си поема въздух. Сметките им са уредени.

Откакто Джун почина и наследихме bergerie , двамата с Джени и децата прекарваме всичките си почивки тук. Имало е моменти през лятото, когато съм се оказвал сам на угасващата пурпурна светлина на вечерта, в хамака под тамариска, където си лягаше Джун, и съм се чудил на всички онези исторически и индивидуални сили на света, на мощните и слабите течения, които трябваше да се слеят и обединят, за да притежаваме това място: една световна война, млад мъж и млада жена в края й, които нямат търпение да вкусят своята свобода, един държавен служител със своя автомобил, френската съпротива, Абверът, едно джобно ножче, пътят на мадам Ориак — doux et beau , — смъртта на млад мъж с мотоциклет, дълговете, които трябва да изплати неговият брат овчарят, и Джун, намерила сигурност на тази преобразила живота й огряна от слънцето камениста земя.

Най-често обаче се връщам към черните кучета. Те ме безпокоят, когато се питам колко от моето щастие се дължи на тях, особено когато си позволя да ги определям не като животни, а като кучета-духове, като въплъщения. Джун ми беше казала, че до края на дните си ги виждала понякога, наистина ги виждала, отпечатани върху ретината й в секундите на унеса, предхождащ съня. Тичали по пътеката към Горж дьо Вис, а по-едрото оставяло кървави дири по белите камъни. Прекосявали линията на сенките и влизали дълбоко навътре, където слънцето никога не достига, където дружелюбният пиян кмет никога няма да изпрати хората си да ги преследват, защото кучетата пресичат реката в потайна нощна доба и настървено се катерят нагоре по другия склон, за да прекосят и платото; а щом сънят я обладаел, кучетата се отдалечавали от нея — черни петна в сивото на зората, които избледнявали, когато навлизали в полите на планината, и които щели да се завръщат, за да ни спохождат — някъде в Европа, в някое друго време.