Иэн Макьюэн - Черните кучета

Джун знаеше как Бърнард е описвал този момент, но твърдеше, че самата тя няма свой спомен за жената в черно. Когато през 1989 година прекосих Ла Вакери на път за долмена, видях, че в основата на паметника са изписани цитати на латински. Нямаше имена на загинали във войната.

По времето, когато се изкачили на хълма, настроението им отново се оправило. Зад гърба им имало чудесен изглед към пролома на осем мили от тях и можели да проследят извървяното през сутринта като по карта. Тъкмо там започнали да се губят. От рисунката на мадам Ориак не ставало ясно след колко време трябва да се отклонят от пътя, който минава край Бержери дьо Тедена. Завили прекалено рано, подлъгани от една от прокараните от ловци примамливи пътеки, които се пресичат сред обраслите с мащерка и лавандула ливади. Не се притеснили. Тук-там из местността се издигали доломитни скали, в които времето било издълбало кули и порутени сводове, а това създавало впечатлението, че вървят из руините на древно село, заобиколено от радваща окото градина. Щастливо се лутали повече от час в посока, която смятали за вярна. Очаквали да попаднат на широк песъчлив път, водещ до пътеката, която се спуска стръмно под Па дьо л’Азе и стига до Ле Салс. Но дори и с най-добрата карта нямало да я намерят лесно.

Когато следобедът преминал в ранна вечер, започнали да усещат, че са уморени и ядосани. Бержери дьо Тедена е дълга, ниска плевня, която в този момент се очертавала на хоризонта, и те тъкмо се изкачвали бавно по лекия наклон, за да се върнат до нея, когато чули от западна посока странен звук, нещо като потракване. С приближаването си звукът се разсипал на хиляди мелодични късчета, сякаш глокеншпили, ксилофони и маримби се надпреварвали в неистов контрапункт. Това породило в съзнанието на Бърнард образа на студена вода, лееща се по гладки скали.

Спрели на пътеката и зачакали. Стояли като омагьосани. Най-напред видели облак прах с цвят на охра, озарен изотзад от ниското, все още свирепо слънце, а после първите овце се появили иззад завоя на пътеката, стреснати от внезапната среща, но неспособни да тръгнат срещу овчата река, напираща подире им. Бърнард и Джун се покачили на една скала и останали там сред вдигналия се прах и дрънченето на звънците в очакване стадото да отмине.

Овчарското куче, което тичало най-отзад, ги забелязало, но не им обърнало внимание. Повече от петдесет ярда след него вървял местният berger — овчарят. И той като кучето ги забелязал, но не проявил никакво любопитство. Щял да ги отмине само с едно кимване, но Джун скочила на пътеката пред него и го попитала за пътя до Ле Салс. Мъжът направил още няколко крачки, преди наистина да спре, но не отговорил веднага. Бил с големи увиснали мустаци, каквито по традиция имали овчарите, и като тях носел широкопола шапка. Бърнард се почувствал като измамник и поискал да свали своята. Смятайки, че нейният дижонски френски може да не е разбираем, Джун започнала бавно да повтаря казаното. Овчарят наместил излинялото одеяло, което носел на раменете си, кимнал по посока на овцете и бързо отишъл в началото на стадото. Промърморил нещо, което не чули, но решили, че иска да го последват.

След двайсет минути мъжът тръгнал през просека между пиниите и кучето подкарало овцете нататък. Бърнард и Джун били минавали оттам вече три-четири пъти. Озовали се на малка поляна в края на една скала и видели пред себе си слънцето ниско над хоризонта, смаляващите се хребети на възморави ниски хълмове и морето, простряло се в далечината. Това била същата гледка, на която се наслаждавали на утринната светлина над Лодев преди три дни. Били в края на платото, оставало само да се спуснат. Завръщали се у дома.

Развълнувана, вече трепетно предчувстваща радостта, която ще изпълни живота й, после живота на Джени, моя живот и живота на децата ни, докато овцете се блъскали в нея на тясното пространство до ръба на скалата, Джун се обърнала, за да благодари на овчаря. Кучето вече подбирало стадото надолу по тясна камениста пътека, която минавала под огромната скална маса на Па дьо л’Азе. „Само колко е красиво!“, опитала се Джун да надвика звънците. Мъжът я погледнал. Думите й не значели нищо за него. Обърнал се, а Джун и Бърнард го последвали по пътя надолу.

Може би този berger също бил обзет от мисли за дома, или пък (това беше по-циничното тълкуване на Бърнард) вече имал нещо наум и затова бил по-разговорлив по обратния път. Не било обичайно, обяснил той, да сваля овцете от платото чак толкова рано. Transhumance — сезонното преместване на добитъка — започвало през септември. Неговият брат обаче неотдавна загинал при катастрофа с мотор и той се прибирал, за да уреди някои неща. Щял да обедини две стада, да продаде някои животни; имало имоти за продан и дългове за погасяване. Разказът му, изобилстващ с дълги паузи, ги отвел на пътека, която се спускала през дъбова гора, стигала до един порутен овчарник — bergerie , собственост на чичото на мъжа, прекосявала сухо дере, после минавала през още една дъбрава, докато накрая не се озовали в подножието на хълм, увенчан с пинии, на широка, осветена от слънцето площадка, надвиснала над долина с лозя и дъбове. Долу в ниското, на не повече от миля, било село Сен Прива, кацнало в края на малка клисура, прорязана от поточе. Наместил се удобно между наклонените тераси на хълма, огрян от залязващото слънце, с изглед изцяло към долината, се виждал друг овчарник от сив камък. Досами него от едната му страна имало малка нива, към която кучето гонело последните овце. На север, сред просторния скален амфитеатър зъберите в края на платото се издигали стръмно, като леко се извивали на северозапад, Овчарят ги поканил да спрат и да седнат пред каменния овчарник, докато иде да налее вода от своя извор. Джун и Бърнард седнали на една скална издатина, опрели раници на топлата, неравна повърхност, и гледали как слънцето залязва зад хълмовете към Лодев. Светлината станала пурпурна, излязъл хладен ветрец, а цикадите променили своята тоналност. И двамата мълчали. Овчарят се върнал с бутилка от вино, напълнена с вода, и те пили един след друг. Бърнард нарязал прасковите от мадам Ориак на парчета и си ги поделили. Мъжът, чието име те още не знаели, бил изчерпал възможностите си за разговор и спрял да общува. Но мълчанието му било успокояващо, приятелско и както седели там тримата един до друг, в средата с Джун, загледана в озареното небе на запад, тя усетила, че я изпълва безкраен покой. Дълбокото й, безметежно удовлетворение я накарало да мисли, че за първи път в живота си изпитва щастие. Преживяването й отпреди две вечери на Долмен дьо ла Прюнаред било предчувствие, заглушено от оживените разговори, добрите намерения и плановете как да се подобри материалното положение на непознати хора. Онова, което се намирало между тогавашното и сегашното време, били черните кучета и овалът от светлина, който, макар че тя вече не го виждала, съществувал и увеличавал нейната радост.