Джон Соул - Дом за разплата

Умът на Кейт се въртеше на максимални обороти в желанието й да открие логика в онова, което слушаше. Да се докаже, че Бетина наистина е майката на Сара, няма да е никак трудно; все някъде ще е регистрирано осиновяването й, ако не — ще прибегнат до изследване на ДНК-то на двете. Но още отсега, като ги гледаше седнали една до друга, й беше ясно какви ще са резултатите от теста. А що се отнася до другото…

— Доколкото разбрах, тук сутринта са идвали двамата помощник-шерифи.

— И на тях казахме същото, каквото и на теб — кимна Бетина. — Че хората, които търсят, бяха тук, но си отидоха. Оставихме ги да претърсят гаража и навсякъде, където искат.

— Да търсят какво? — запита Кейт. — Да не би да си мислят, че…

— Нямам представа какво са си мислели — прекъсна я Бетина. — Но съм убедена, че по някое време ще се върнат заедно с купища специалисти. И няма начин да не плъзнат приказки по хората. Което не отменя факта, че нито един от нас няма представа къде са Дан Уест, Шеп Дънигън и Мич и Анджи Гарви. — Направи кратка пауза, после продължи: — И, честно казано, изобщо не ни вълнува, стига повече да не се върнат. А че няма да се върнат сме почти убедени.

— По какво съдите? — контрира я Кейт. — След като не знаете къде са отишли, как може да сте сигурни, че няма да се върнат?

Ник Дънигън изпревари Бетина, която се канеше да отговори на въпроса на Кейт:

— Тази къща не ги хареса. Страхотна къща е и нас ни одобрява, но тях изобщо не ги хареса. Ни най-малко. За което си има определени причини.

Кейт се намести по-удобно на стола си да изслуша историята, която явно щеше да е пространна.

— Слушам те — рече.

Нещата изобщо не следваше да са такива!

На Тифани Гарви изобщо не й беше работа да седи насред тая гореща кухня и да усеща как потта се стича по гърба й, докато назорва отвратителното бебе да погълне поне една лъжичка от това гадно грахово пюре, което му даваше по настояване на гнусната му майка.

Още по-малко пък й се полагаше на Тифани Гарви да я командва тая Роуена Матисън, която беше приела у дома си Тиф и Зак само за да не се охарчва по прислуга, след като от окръга й плащаха, за да вземе приемни деца.

Приемни деца!

И Тифани изруга на ум родителите си, а в това време Брайън Матисън III изплю още пюре върху предницата на блузата й.

Брайън Матисън Трети! Що за глупост! Брайън Матисън Лайномета щеше да е много по-точно описание.

И за всичко това виновни бяха родителите й. Ако не бяха зачезнали нанякъде, възползвайки се от престоя й в болницата след оня случай, дето Сара Крейн и Ник Дънигън се опитаха да я пречукат, сега щеше да си е у дома, където си й е мястото.

А Сара и Ник щяха да са в изправителния дом за малолетни, където е мястото на такива като тях. Да, ама не. Те си се шляят сега на свобода, независимо че са причинили смъртта на Конър Уест, а — нищо чудно — и на бащата на Конър, и на бащата на Ник.

Ами ако са убили и нейните родители!

Но така или иначе, нещата изобщо не следваше да са такива като сега, ама като стане на осемнайсет…

Изведнъж бебето зейна с уста и повърна право в гърдите й. А от вонята и на нея моментално й се повдигна. Хукна към мивката и едва успя да се издрайфа в нея, а не на пода.

Далеч по-лесно е все пак да изчистиш една мивка, отколкото пода, който вече ми веднъж от сутринта.

В момента, в който отмиваше повръщаното от блузата си, през задния вход в кухнята влезе Зак.

— Боже мой — изпъшка, като надуши излязлото не само от бебето, но и от сестра му. — Какво си направила?

— Нищо не съм направила! — озъби му се Тифани. — Ако…

— Закари? — прекъсна я леден глас.

И двамата се извърнаха и видяха в рамката на вратата Роуена Матисън, облечена в бежова копринена блузка и панталон насред августовската жега. На нозете си имаше сандали, за които Тифани беше готова да се обзаложи, че се е изръсила минимум шестстотин долара, и всеки косъм от прическата й си беше абсолютно на място.

И как нямаше да е, след като караше Тифани да й мие косата всеки следобед?

— Даде ли на кучетата да вечерят и изчисти ли кучкарника?

Тифани изгледа предупредително Зак, щом видя как лицето му пламна, а вената на челото му взе да пулсира точно както правеше онази на баща му, преди да избухне.

— Още не, госпожо — отвърна й той, стараейки се гласът да не издаде гнева му.

Роуена обаче разчете идеално изражението му и очите й се присвиха.

— Нали знаеш, че искахме само едно приемно дете.