Джон Соул - Дом за разплата

В стаята беше адски горещо — Мич не помнеше да е изпитвал друг път подобна жега. Пак се напъна да се изправи, но дори твърдият под се оказа хлъзгав и той отново падна. Протегна ръце да не се удари, но когато ги допря о пода, все едно пипна с тях нагорещено желязо.

И чак тогава ги видя.

Мравките — огнените мравки — милионите мравки, покрили целия под така плътно, че килимът под тях изобщо не се виждаше.

Отвори уста да изпищи, но мравките моментално изпълниха устата му, покриха целия му език, зажилиха отвътре бузите му, спуснаха се като пламък по гърлото му и само след секунда му стана ясно, че повече никога няма да може да пищи. Пак се замята, но от мравките отърване нямаше: лазеха по стените, по мебелите, прииждаха на пълчища изпод вратата към преддверието. Нямаше ги май само в огнището, та Мич взе да си проправя път нататък, но тялото му гореше не само от жегата, но и от отровата. Лазеше по пода и усещаше как силите му се изцеждат докрай в нагорещената стая.

Най-после се добра дотам, придърпа се с ръце и се озова в самата горивна камера. Главата му плуваше, мравките го лазеха навсякъде, жегата…

Наоколо му избухнаха пламъци и за част от секундата Мич Гарви съзря слаб лъч надежда. Дори мравките нямаше да издържат на този огън. Но само след миг видя с отеклите си почти до затваряне очи как дрехите му пламнаха и осъзна истината.

Онова, което гореше, беше самият той, собственото му тяло. Усети как ноздрите му се изпълниха със сладникавия аромат на горяща плът.

Отвори уста да поеме глътка въздух, но дробовете му вече горяха и му беше невъзможно да диша.

Умираше. Съзнаваше, че умира и си даваше сметка, че с нищо не може да го предотврати, а на всичко отгоре знаеше с ужасна сигурност къде точно отива.

Запътил се беше към ада, където щеше да гори вечно така, както гореше в момента, и болката нямаше никога да престане, нямаше да може да избяга от нея, и тя щеше да трае вечно, вечно, вечно…

— Отдръпни се! — заповяда нечий глас.

Глас? Как може да чува глас? Та нали е в ада и гори…

— Назад! — изкомандва гласът. — Не чуваш ли?

Мич Гарви отвори очи, но видя единствено сив камък. Ръцете му продължаваха да се мятат, но поне мравки вече нямаше.

И тялото му гореше, но пламъци не се виждаха.

После чу дрънчене на метал о метал — същото дрънчене, което чуваше всеки ден, когато отваряше вратите на килиите.

Звукът на ключ.

И на отключваща се брава.

Мич впери поглед в тежката дъбова врата, чиито талпи бяха съединени с дебели ленти ковано желязо и която след секунда взе да се отваря.

Влязоха двама с дебел пожарникарски шланг.

— Нали ти казахме да престанеш да се самонараняваш? — скара му се единият.

На Мич му се зави свят. Къде е? Как стигна дотук?

Какво става? После огледа себе си.

Кръв капеше от ръцете му там, където се беше мъчил да махне мравките.

Ноздрите му вече бяха изпълнени не с вонята на опърлена плът, а с много по-гадна воня, от което изведнъж му стана ясно, че е напълнил гащите.

Огледа двамата новодошли, после протегна към тях трепереща, умоляваща ръка:

— Моля ви се — прошепна с глас, който стържеше по износените от пищене гласови струни. — Помогнете ми. Моля ви се. Помогнете ми.

— Ама разбира се, че ще ти помогнем бе, лудо копеле такова — каза единият. После двамата стиснаха здраво дръжките около дюзата и единият кимна.

Мич усети как отлетя назад от удара на плътната струя ледена вода и се пльосна на пода. А щом отвори уста да моли за милост, двамата насочиха маркуча право в устата му и той усети как водата започва да влиза насила в гърлото му.

Ще се удави!

Ей сега ще се удави и то — точно тук, дето тия двамата го приковават безмилостно към пода с воден поток.

Той обаче изведнъж спря.

— Е, сега ще кротува поне до довечера — рече единият от надзирателите.

Мич се отъркаля в локвата, а онези затвориха и пак заключиха килията. Накрая успя да събере силици да долази до вратата, да се надигне и да надникне през зарешетеното прозорче, но от там видя единствено присвяткващия пламък на старовремски газен фенер. По някое време успя да отмести поглед от светлината и да огледа дългия тесен коридор с още от същите лампи, монтирани достатъчно нагъсто, че да го изпълват с полумрак.

А между лампите имаше други врати — и те със зарешетени прозорчета като неговата.

От една-две от тях му се стори, че го гледат луди погледи.

От останалите — нищо.

Нищичко, освен, от време на време, по някой писък или безнадежден стон.