Джон Соул - Дом за разплата

Зави по „Куейл Рън“ и паркира пред дома на Гарви. По спуснатите пердета заключи, че семейството все още спи.

Метна през рамо чантата си, отиде до вратата и позвъни. Чу лая на кокер шпаньола, но тъй като никой не я посрещна, дръпна навън подсилената врата и натисна дръжката.

Тя взе, че се отвори.

Кейт се подвоуми. Дали да влезе? Или да се обади в полицията? Добре, ама какво ще им каже? Че в събота сутринта е заварила отключена къща с куче? Какво друго ще си помислят за нея, освен че е идиот!

Избута навътре входната врата:

— Алооо?

Никакъв отговор. Само кученцето размаха опашка и се втурна към задната врата, където взе да квичи да го пуснат навън.

Кейт се спря във всекидневната:

— Има ли някой вкъщи? — провикна се. Пак тишина. Прекоси малката трапезария и влезе в кухнята.

В студен тиган върху печката лежеше полусурово пиле.

Салатата в купата в края на плота беше повехнала. А масата в трапезарията бе подредена за обяд. Очевидно семейство Гарви се беше изнесло нанякъде предната вечер, и то — с голяма бързина. Пусна кучето навън да се изходи, изчака го да се върне, после мина обратно по маршрута си и излезе от къщата. Затвори плътно външната врата зад гърба си, но я остави отключена, както я беше заварила. На верандата се спря за миг и огледа околните къщи.

Кварталът имаше най-нормален вид за в тиха съботна сутрин. Вратата на съседната къща се отвори и мъж по хавлия излезе да вземе сутрешния вестник.

— Добро утро — викна му Кейт.

— А? — мъжът май леко се изненада, но после й кимна. — Ъхъ. И на вас добро утро.

— Имате ли представа къде могат да са Гарви?

Мъжът се понамръщи и присви устни, като че се чудеше доколко откровен може да бъде към тази абсолютно непозната му жена. Но преди Кейт да успее да бръкне в чантата си да му покаже картата си за самоличност, човекът отговори:

— Жена ми разправяше, че момичето им пострадало снощи в някаква катастрофа. Показали го по новините.

— Кое от момичетата? — попита Кейт и усети как погълнатата набързо преди четиридесет минути закуска се сви на топка в стомаха й.

— Нямам представа — отговори мъжът. — Шантаво време, а? — Махна й с вестника си и се прибра.

Кейт се втурна надолу по стълбите и се качи в колата. Беше ходила преди две години в полицията в Уоруик, та й потрябваха по-малко от две минути да стигне дотам. Паркира отпред и влезе в остъкленото фоайе.

Униформеният помощник-шериф зад бюрото вдигна очи:

— Седнете — рече. — Само след минутка ще ви обърна внимание. И преди Кейт да възрази, че идва по спешност — което можеше и да не е съвсем истина — униформеният пак се зае с очевидно разстроената жена, седнала на стола до бюрото му.

— От снощи не се е прибирал — сучеше напоена със сълзи носна кърпичка жената и попиваше безрезултатно крайчетата на очите си. — А Дан винаги си идва у дома. Винаги!

Помощник-шерифът разпери безпомощно ръце:

— Страшно съжалявам, Андреа, но нищо не мога да ти кажа по въпроса. И ние не успяваме да се свържем с него, макар че го търсим от часове насам.

Жената обаче не отстъпваше:

— Зак Гарви разправя, че бил с родителите му в дома на Бетина Филипс. Не сте ли ходили дотам да проверите?

Кейт наостри уши.

— Няма и половин час, откакто с Бил Харни се върнахме — каза помощникът. — Но нито Дан е там, нито някой от семейство Гарви.

— Ами колата му? — настояваше жената. — Къде е колата му?

— И ние нямаме представа, Андреа — завъртя глава мъжът. В гласа му се беше прокраднала онази изморена нотка, която Кейт редовно чуваше у полицейските служители, подложени на натиск от разстроени хора, чиито деца или съпрузи са изчезнали — много често не вследствие на нещастен случай, а най-умишлено. — Знам единствено, че не е пред дома на Филипс. Пуснал съм запитване до всички управления, но засега няма никакъв отговор. Трябва да проявиш известно търпение, Андреа.

— Търпение ли? — Гласът на жената взе да възприема истерична нотка. — Убили са сина ми, мъжът ми го няма, а ти ми говориш за търпение?

— Конър не е бил убит, Андреа — каза тихо помощник-шерифът. — Било е нещастен случай.

Кейт се изправи:

— Извинете ме — рече. — Казвам се Кейт Уилямс, работя във върмонтския отдел „Социални грижи“ и търся семейство Гарви.

— Всички търсят семейство Гарви — обърна подпухналото си лице към нея Андреа Уест. — И мъжа ми — добави и пак впери поглед в помощника. — Който е тукашният шериф!

Кейт забеляза как помощникът леко поруменя.