Джон Соул - Дом за разплата

— Аз всъщност търся Сара Крейн, приемната дъщеря на Гарви.

При тези думи изражението на Андреа изцяло се промени и се превърна в маска от чист бяс.

— Оная, дето уби сина ми! — избухна. — И насмалко да убие и Тифани Гарви!

Помощник-шерифът стана и заобиколи бюрото си по посока на Кейт.

— Никой не е убил сина ти, Андреа — повтори, после пренасочи вниманието си отново към Кейт. — Извинявайте. Казвам се Тим Рос и…

— Момичето, което ви трябва, е вероятно там, у дома на оная вещица Бетина Филипс — прекъсна го Андреа Уест. — Ако изобщо може да се нарече „дом“. Оная съборетина трябваше да я бутнат още преди години.

Тим Рос погледа със съчувствие Кейт:

— Момичето Крейн в действителност е там. И тъкмо се канех да ви потърся по телефона, но… — гласът му затихна, а главата му се килна почти незабележимо към Андреа Уест. — Имението се намира на километър и половина извън града, встрани от шосе 157. Няма начин да не забележите портите.

— Благодаря — рече Кейт и се опита да изкаже съболезнованията си на Андреа Уест, която не преставаше да я гледа кръвнишки.

— Ако не са окапали от ръждата досега — измърмори толкова тихо, че Кейт не можа да прецени дали думите й са адресирани към нея или не.

Кейт излезе от полицията и се качи в колата, а мозъкът й не спираше да работи трескаво. Бетина Филипс беше жената, която й се беше обадила преди седмица — учителката на Сара по рисуване, която се притесняваше за отношенията на момичето с приемното й семейство.

Същата тази Бетина Филипс сега така беше вбесила Мич Гарви, че уплашеният Ед Крейн й се беше обадил рано сутринта да намине да види какво прави дъщеря му.

А ето че преди малко съпругата на местния шериф беше нарекла учителката „вещица“.

Дали пък не беше решила, че това нарицателно е по-благовъзпитано от „кучка“? Изведнъж Кейт съжали, задето не се беше вслушала по-рано в съмненията си за конфликт между Сара и семейство Гарви, въпреки твърденията и на двете страни, че между тях всичко е наред.

От главната улица пое наляво по шосе 157. Дъждът съвсем беше спрял и на километър по-нататък слънцето вече пробиваше през облаците. Небето ставаше все по-синьо, тя следеше внимателно с едно око брояча на километража, а с другото дебнеше да не пропусне портала. И наистина, на почти километър и половина от града видя портите.

С тази разлика, че изобщо не бяха ръждясали и провиснали, както ги беше описала жената на шерифа. Вместо това, пред Кейт стояха чифт изпипани, масивни крила от ковано желязо, окачени идеално на яки панти. И крилата на портата, и пантите имаха вид на съвсем прясно боядисани и я чакаха разтворени.

Подкара по дългата извита автомобилна алея, в това време облаците окончателно се разпръснаха и слънцето огря, отразявайки се ярко от мокрия път, който лъщеше като посипан с диаманти, а не с чакъл. Алеята се виеше грациозно през гора в продължение на двестатина метра и накрая излизаше пред самата къща. Там чакълестата алея описваше кръг около един огромен клен, а по всичко наоколо личеше, че каквато и да е Бетина Филипс, освен всичко друго е и добра градинарка. Градината беше пълна с богородички и половин дузина други есенни цветя, а ливадата беше зелена, гладко окосена и, доколкото Кейт успя да прецени, старателно оплевена.

Самата стара резиденция изобщо нямаше вид на „съборетина“, както й я бяха описали. Беше изискана постройка с тежки щори на всеки прозорец и с покрив от плочи, за какъвто Кейт открай време си мечтаеше. И тя, като парка наоколо й, изглеждаше безупречно поддържана. Входната врата като че я приканваше да влезе, а от масивните каменни урни от двете й страни стърчаха прилежно подстригани еднакви храстчета, които сякаш не усещаха приближаващата се зима.

Навлезе в наскоро застланата с чакъл кръгла част на алеята и паркира до мини купъра — единствената друга кола, която се виждаше.

Позвъни и отвътре я посрещна самотен лай, но само след секунда й отвори жена с вид на неспала цяла нощ и с любезно въртящо опашка териерче в нозете й. Жената го грабна да не изскочи навън, но преди да успеят и двете да отворят уста, познат глас от вътрешността на къщата извика Кейт по име и оттам се появи Сара Крейн.

Тя обаче нямаше нищо общо с покорното момиче, което Кейт бе виждала в дома на Мич и Анджи Гарви. Беше онази Сара, която Кейт си беше харесала — в която дори се беше влюбила — през месеците рехабилитация след осакатилата я катастрофа. Кейт пусна чантата си на пода и сграбчи Сара в мощна прегръдка, израз и на радост, и на облекчение.