Джон Соул - Дом за разплата

Чуваше как от другата страна на затворената врата плъховете щракат със зъби и се провлече малко по-навътре в стаята, чиято силна светлина направо я заслепяваше.

Шумът се промени и в първия момент Анджи не осъзна какво става, но веднага се досети: плъховете вече не тракаха със зъби.

Дъвчеха дървото и само след малко щяха да проядат вратата.

Отдръпна се още по-навътре. Изход! На всяка цена трябва да намери изход!

Очите й се приспособиха към светлината и тя изведнъж го съзря.

Но за миг отказа да повярва: по една от стените минаваше редица остъклени врати към терасата, а зад терасата, отвъд широката ливада, се издигаше огромна каменна сграда — идеален паралелепипед, покрит с черни плочи, съвсем като разрушения навремето стар „институт“, какъвто го беше виждала на снимка — а зад нея — трептящата повърхност на Шътърс Лейк. Разлистили се дървета се полюляваха на вятъра.

Илюзия! Нямаше начин да не е илюзия!

Изведнъж всичко й се изясни. Погледът й в действителност наблюдаваше една илюзия.

Едно нарисувано изображение. Срещала беше дори някакъв точен френски термин за такива рисунки: tramp… tromp…

Trompe l’oeil!

Така им викат — „зрителна измама“: рисунка, която ти внушава, че гледаш през прозорец, макар пред себе си да имаш най-обикновена стена.

Плътна стена!

И пак чу тракането на зъбки и стърженето. Плъховете си бяха прогризали проход. Обърна се и ги видя как влизат през вратата и през стените, и…

Паниката я обзе напълно. Без да се замисли, Анджи успя да се изправи на нозе, благодарение на прилива от адреналин, който й позволи да не усети болката в десния крак и който я тласна напред.

Трябва да излезе, преди да са я настигнали плъховете.

Понеже, ако не успее…

Вече усещаше как са я захапали по нозете, как късат плътта от костите й, как я разкъсват до…

Хвърли се срещу изображението на външния свят, където грееше слънце, цъфтяха цветя, летният ден беше прекрасен и…

Една от остъклените врати се разтвори и Анджи излетя през нея, но попадна във вихрушка от въздух и светлина.

Остра светлина, която пронизваше очите й.

Неземна светлина.

Затвори очи да прогони ослепителната светлина и се напъна да отмести тежестта на тялото си от счупения хълбок.

— Махнете я! — заповяда нечий женски глас.

Анджи отвори очи. Яка, силна жена в старовремска сестринска униформа се беше надвесила отгоре й и я гледаше вбесено.

— Нали вече няма да лудееш? — попита с дрезгав, гърлен глас.

Анджи не беше в състояние дори да помръдне. Нито да диша.

— Пуснете я — нареди жената и плесна с ръце.

Двамина вдигнаха Анджи от леглото, което дори не беше и легло, ами няколко дъски в желязна рамка.

Погледна към краката си и моментално осъзна смисъла на големите токи и дебелата материя, в която беше опакована.

Надянали й бяха усмирителна риза.

И сега, както си беше в нея, двамата мъже я понесоха — или по-точно повлякоха — през вратата по някакъв тъмен коридор, едва осветен от газените фенери по стените.

Напъна се да каже нещо, да попита къде се намира, но от мърдащите й устни не излизаше никакъв звук. Озърна се панически за някой, който да й помогне, но освен двамата от двете й страни и мощната жена, която вървеше отпреде им, видя само призрачни физиономии зад зарешетени отвори в обкованите с железни ленти врати, покрай които я мъкнеха.

Чуваше само приглушени гласове.

Женски писък.

Протегнати към нея пръсти през един от отворите.

Едва в края на дългия коридор очите на Анджи Гарви изведнъж се приковаха в лице, което едва мержелееше от тъмната му килия. Но това нямаше значение, тъй като Анджи мигновено разпозна тези очи и най-сетне се сдоби отново с глас.

Устата й се отвори и Анджи успя с последни сили да изреве името на човека зад очите:

— МИ-И-И-Ч!!!!!

Името на съпруга й като че отекваше цяла вечност по коридора, но в крайна сметка затихна.

А за Анджи вечността току-що започна.

Шофиращата бавно в дъжделивото утро Кейт Уилямс свърна от главния път към Уоруик. Ранната утрин се беше оказала необичайно топла, а топлото време, заедно с дъжда, заличи почти всички следи от връхлетялата снощи неочаквана снежна буря.

Гласът на Ед Крейн по телефона сутринта беше съвсем подсилил нарастващото напоследък у нея чувство, че нещата в дома на семейство Гарви никак не вървят добре. До днешното утро бе успявала да потиска това си усещане с надеждата, че греши и че няма да й се наложи да прибави и Сара Крейн към големия си списък на деца за настаняване. Но обадилият се рано сутринта Ед Крейн не беше притеснен, а направо уплашен, та след разговора Кейт отмени всичките си ангажименти до обяд и тръгна към Уоруик.