Джон Соул - Дом за разплата

Дан се хвърли през вратата и с падането си се извърна да я затвори зад себе си.

Ръката му докосна дръжката и всички мускули в тялото му се свиха едновременно, сякаш го бе ударил ток с напрежение хиляда волта.

Вратата остана отворена и атакуващият звяр летеше към него.

Дан вдигна ръка да опази лицето си и само след миг усети как прогарящата го болка се разнесе от дланта към рамото му, а тежестта на огромното животно го отхвърли назад.

Вратата се затвори с все сила, без никой да я докосне. Поне Дан не видя такова нещо. Изпищя, опита се да измъкне ръката си от челюстите на звяра, но захапката му беше мощна, та на Дан му се наложи да се бие с помощта на двата си крака и едната си свободна ръка.

Ударите му обаче попадаха в някакво празно пространство. Усещаше, че го е захапало чудовище, което виждаше, чуваше и усещаше, но изобщо не можеше да го докосне.

В един момент животното го пусна и той рухна на пода, но само след миг пак изви от болка, когато челюстите го стиснаха за гърлото и взеха да разкъсват плътта.

— Помощ! — писна Дан. — Помогнете, за Бога! Махнете го от мен!

Но никой от никъде не реагира.

Само някъде далеч от вътрешността на къщата се чу безкрайният вой на вятъра, пригласящ на ръмжането на ротвайлера, който разкъсваше тялото на Дан Уест: отпра едната му ръка от ябълката й, после взе да рови из червата му.

Тялото на Дан потръпваше, той направи нов опит да извика, но ларинксът му беше вече откъснат, та гърлото му не можа да издаде никакъв звук. Бавно го обви сива мъгла, която погълна всички шумове, дори и болката от разкъсването на тялото му.

Мъгла, която Дан Уест се молеше никога да не се вдигне.

Анджи Гарви гледаше безгласно стаята, в която Дан Уест избяга.

Избяга, а след това и изчезна.

За част от секундата — толкова кратка, че Анджи не беше сигурна, че изобщо се е случило — й се стори, че вратата се затръшна, но сега, като я гледаше, все още си стоеше отворена. И единственото живо същество в стаята беше кученцето — един от домашните любимци на Бетина, — което джафкаше напосоки.

И нищо друго.

Ами Дан Уест къде отиде?

Извърна се и се озова лице в лице с Бетина, застанала между Сара и Ник пред вратата на нещо като библиотека или работен кабинет. Не че имаше значение точно каква беше стаята — по-важно беше какво става в нея.

— Къде е той? — изгледа тя кръвнишки Бетина. — Какво направихте на Дан?

— Нищо не съм… — понечи да каже Бетина, но Анджи я сряза:

— Всички те знаят, че си вещица. — И се приближи заплашително към Бетина. — На всички им е известно…

— Млъкни! — викна Сара с разтреперан от яд глас. — Бетина не е никаква вещица, нито е олицетворение на злото или което и да било от всички неща, в които я обвинявате. Тя е моята майка! — Изненадана сякаш от собствените си думи, Сара млъкна за миг. После ги повтори, значително по-тихо:

— Тя е моята майка. — Сълзи блеснаха в очите й. — Добра е, нежна е, и аз я обичам.

Сега и Мич Гарви пристъпи напред и из къщата наново се разнесе почти недоловим за слуха тътен.

— Ти, малката, внимавай в приказките си, когато говориш на жена ми. И ти си същия боклук като баща си: уби Конър и насмалко да убиеш и Тифани.

Мич се приближи още повече към Сара, но на пътя му се изпречи Ник Дънигън:

— Да не си посмял да я пипнеш — каза тихо, но със самоувереност, каквато и самият той не бе чувал дотогава от себе си. Дори окото му не трепна от страх пред Мич Гарви. — Ти нищо не разбираш. Не знаеш нищо нито за тази къща, нито за нас. Така че се махай оттук. Нищо лошо не сме сторили.

Очите на Мич се присвиха от нарастващата му злоба. Тоя пък какво иска? Откога и Ник Дънигън е почнал да го командва?

— Ти пък за какво се мислиш бе? — изгледа той момчето с оня леден поглед, с който смразяваше и най-недисциплинираните затворници. Те поне бяха до един наясно какво следва след този му поглед; сега предстоеше и на Ник Дънигън да научи. Мич сви дясната си ръка в юмрук и направи крачка към Ник.

— Недей — предупреди го тихичко Ник.

Но беше закъснял. Юмрукът на Мич вече летеше към челюстта на Ник Дънигън.

И в същия миг наелектризиралият къщата тътен избухна в мощен гръм и Мич усети как подът под нозете му се огъна. Размаха ръце във въздуха да се задържи прав, но не успя и рухна.

Бетина придърпа Сара и Ник към себе си, а Анджи Гарви се облещи към падналия си мъж.

Мич като че ли бе обзет от някакъв демон: тръшкаше се по пода и водеше битка с враг, който тя нито виждаше, нито чуваше. Гледаше го онемяла как пролази към кабинета, сякаш искаше да се спаси от невидимия си нападател. В мига, в който мина през вратата, тя се затръшна и Анджи се сдоби с ужасното чувство, че повече никога няма да види Мич.